Привет, читатели!...това ще бъде дълго.
Не сме се виждали от много време в този блог. И от още по-дълго не сме се засичали по подобна дискусионна тема. Затова ще започна този пост с малко история. През 2018 г. публикувах една много лична статия със същото заглавие – „Притеснява ме светът...“. В нея ви споделих как се чувствам сред хората, които ме заобикаляха по онова време, в гимназията, когато бях на осемнадесет. За някои хора, когато чуят думите „осемнадесет години“, ще си помислят, че това са достатъчно години, за да си напълно осъзнато човешко същество с идея какво искаш от живота. Да, но всъщност не е точно така. На осемнадесет/деветнадесет ти тепърва навлизаш в света на големите, преди това мирогледът ти е бил толкова тесен и ограничен, че когато излезеш навън, сякаш си поемаш глътка нов въздух, който понякога пари. И дори да си се подготвял, не можеш да го усетиш, докато не го изживееш. Така се почувстах и аз.
Когато дойде университетът сякаш започнах да откривам много нови аспекти на живота, а и на самата мен. Видях какво означава това да се чувстваш пълноценен и то не само на себе си. Две години и половина след написването на онази статия аз съм тук със същите [но не точно същите] виждания за света. Малко са подобрени. Ъпгрейднати. Допълнени. Изпитани и преживяни. [...Боже, минаха две години и половина...] И наскоро ми напомниха за съществуването на тази статия, която бях забравила. Препрочитатено й след толкова време ми върна много спомени и усещания, за което благодаря. В такива моменти осъзнавам колко много съм надградила и си казвам... Хей, всъщност не си си изгубила съвсем времето. Виж къде си и накъде отиваш! Има смисъл!
Каквото се отнася до мен самата, бавно, но славно се трансформирам в човека, когото искам да бъда. Стремя се именно в това – да надграждам и подобрявам себе си. А и също да бъда щастлива, а това напоследък коства доста усилия. [благодарна съм на хората, които ми помагат да го постигна] Преди се опитвах да угодя на всички, независимо дали това ще ми коства моето лично (не)разположение. Винаги съм изслушвала, давала съвети, помагала и съм се опитвала да задържам връзки с хора, които очевидно бяха свикнали само аз да се грижа за това да сме близки. Наслушала съм се на толкова много истории и проблеми, че... по едно време се чувствах като кошчето за отпадъци на всички. За хората, които ме познават лично: вероятно ще си помислите, че специално визирам вас, но всъщност всекиго изсипваше всичките си токсини в мен. След като хвърляха всичко там, на тях им олекваше. Аз попивах всичко, включително и преживяванията... Не знам до колко е релевантно, но запознати ли сте с емпатите? Те са като емоционални гъби и аз, също като тях, поемам цялото напрежение, но и го оценявах [както всичко в живота си], защото това бе ценен житейски опит от първа ръка. След това обаче осъзнах, че макар и с този житейски опит в базата си от данни, аз мога отново да взема грешните решения, защото животът е непредсказуем и не знаеш какво ще ти се случи утре. Тъпках се с чуждите проблеми излишно в повечето случаи...
Едва тогава реших да променя нещо в себе си. И присвоих доза егоизъм, защото започнах прекалено да страдам психически. Товарих се. Но дори и с това ми решение, е трудно да се очистя от навиците. Нещата стават малко по-малко. И тогава виждаш колко хора всъщност истински държат на теб. И колко ще се потрудят да те задържат в живота си така, както ти си се трудил преди, за тях. Но тогава страдаш още повече от преди, защото боли. И... става порочен кръг. Нито така, нито иначе. Изводът: бъди си достатъчен сам за себе си. А процесът това да стане не е бърз и лесен, няма да ви лъжа, но в един момент проумяването, че си успял, е най-награждаващото нещо. Осъзнаваш, че не зависиш от никого – ничие одобрение, мнение, внимание или присъствие, за да си добре.
Вметка: Знам, че в предишната си статия говоря против точно хората от тип „егоисти“, но, моля, направете разликата между човек егоист, който прави всичко за своя изгода, и такъв, който избирателно подбира нещата в ежедневието си, за да си предпази психиката. Бъдете широкоскроени, гледайте на нещата от по-високо и не се впрягайте. Ако е писано, ще стане. Ако не с този човек, ще е с друг... Всичко се нарежда и все още го вярвам. Понякога процесът на достигане до целта може да бъде изключително гаден, но и малките крачки са нещо! Няма как – осъзнах това – има моменти, в които трябва да се стискат зъби. И винаги, винаги, трябва да бъдеш добър човек...
Започна да ми се изяснява. Светът, имам предвид. Има едни повтарящи се модели на характери, които ги има навсякъде. Персонажите от гимназията [споменати в първата статия от тази рубрика] се появиха и в университета, но вече не ми правят впечатление, защото други важни неща ги заместиха. Същите хора, които не знаеха защо са в училище, сега не знаят и защо са в университет. Защо аз да се затормозявам с това? Има много други хора, с които да завържа разговор, да се сприятеля и да обменя опит. Хора, които ги нямаше в гимназията, но ги намерих сега, когато бе писано. И именно това вероятно ме спаси от онова отчаяние. Макар че отчаяние е силна дума при положение, че съм мечтател и винаги очаквам доброто да се случи.
Мисля си го така: ако нямаше лоши и тъжни моменти в живота ни, то нямаше да оценяваме хубавите моменти, в които само това, че сме окей е достатъчно, за да си щастлив.
Определено не се вписвам, но съм тук. И намирам съмишленици.
Мога още много да философствам. И, ако сте стигнали до тук, благодаря ви, че отделихте време. Тези писания вече стоят в чернова няколко месеца, и сега, докато седя на най-отдалечената самотна маса в един столичен мол и си пия от хубавото фрапе, се усмихвам. Не защото животът е прекрасен и невероятен, изпълнен с щастие и тем подобни. А защото е цветен, балансиран и пълен с възможности. Както винаги ще има и светла и тъмна страна на Силата. ;) ♥
Благодаря ви още веднъж за вниманието и се извинявам, че не публикувам често из блоговете си. Бъдете щастливи!♥
Последвайте ме в Instagram:
@anniebookstories – букстаграм
@annie.yovan – писателски профил
Писателският ми блог „Ани Йован и писания“
