, , , , ,

2022 на кинолента и книжен отчет (Акценти 2022)




Добре дошли на годишните акценти на The Book Pub – 2022 г.!




    За много години, читатели!
   Сякаш без да е минала една цяла година, а само мимолетен сън, ето ме отново, пред екрана, пишейки годишни книжни акценти. Благодарна съм, че въпреки всичко, което се случва през всяка изминала година – всички радости и нерадости, успехи и провали – аз отново сядам тук и пиша. Книгите, моят блог, любимите ми заглавия и жанрове, всички онези измислени светове и чужди животи са това, което ми напомня коя съм, дори и да не чета всеки ден, дори и да прочитам минимално количество книги на година, те са винаги там и винаги ще определят, че съм именно читател преди всичко останало.

    В интерес на истината едно от пожеланията ми за 2022 г. се сбъдна – а именно да имам повече време за четене и писане. Не знам как успях, но четох повече, въпреки по-малкия брой заглавия (общо 27), но пък се осмелявах да започвам по-обемни книги. [which is a win-win] Относно писането мога да кажа, че се стегнах и успях да напиша цялата си дипломна работа, да сътворя цял фентъзи сборник заедно с моя приятел, да завърша първата си стихосбирка (и двете са все още само за лично четене) и да напиша две научни статии за сп. „Библиотека“ и с трета, задаваща се на хоризонта. Определено съм доволна от 2022 г. в това отношение, имайки предвид динамичността на събитията във всеки един сезон от годината. Все пак, някои от творческите ми изяви може да прочетете в писателския ми блог. (линк)

    
    Сега предлагам да ви покажа какво прочетох:





Прочетено през 2022 г.

  1. „Сънища“ – Виктор Меламед
  2. Котаракът, който спасяваше книги“ – Сосуке Нацукава
  3. Пожарникаря“ – Джо Хил
  4. Reminders of Him“ – Колийн Хувър
  5. Краят на Аврора“ – Джей Кристоф, Ейми Кауфман
  6. „Балада за Георг Хених“ – Виктор Пасков
  7. „Диви разкази“ – Николай Хайтов
  8. „Лавина“ – Блага Димитрова
  9. Червенохалата“ – Цветелина Владимирова
  10. "The Library" – Bella Osborne
  11. „Спасителят в ръжта“ – Джеръм Д. Селинджър
  12. „Ние, врабчетата“ – Йордан Радичков
  13. Върховна колекция Марвел комикси – от брой #24 до #43

*линковете са към ревютата в блога





Класациите на 2022 г.



~Любими книги 2022 г.~


1.     “Reminders of Him” – Колийн Хувър

2.     „Балада за Георг Хених“ – Виктор Пасков

3.     „Котаракът, който спасяваше книги“ – Сосуке Нацукава

4.     „Червенохалата“ – Цветелина Владимирова

5.     „Краят на Аврора“ – Ейми Кауфман и Джей Кристоф



~Любими филми и сериали 2022 г.~


1.     Avatar: The Way of Water

2.     House of the Dragon

3.    The Guardians of the Galaxy: Holiday Special

4.     Uncharted

5.     Obi-Wan Kenobi

6.     The Dragon Prince

7.     Moon Knight

8.     Stranger Things Season 4

 


~Концерти 2022 г.~

    Може би е време да добавя и нова графа в годишните акценти, а именно „концерти“. Изминалата година посетих няколко концерта и музикални фестивала:

  1. Hills of Rock 2022 Sofia
  2. Hills of Rock 2022 Plovdiv
  3. Spice Music Festival 2022 (Burgas)
  4. Infected Rain (Sofia)
  5. Godsmack (Sofia)

 






 

    Концертите се превърнаха в още една моя страст и хоби. Надявам се всичко да бъде наред и отново да имаме щастието да можем да посетим подобни събития и през 2023 г. А също и стискам палци за отдавна несъстоялия се Комик Кон [чакаме го от 2019-та г.]

    Другия прекрасен акцент за изминалата година е, че първата част на Върховна колекция графични романи на Марвел е факт! Вече имам всичките 60 броя! А чудесната новина, че от издателството ще продължат серията с нови 60 броя, много зарадва всички фенове. Определено това е най-скъпата книжна колекция [буквално и сантиментално], която притежавам, ха-ха. Всичко в нея ми е любимо – качеството на изданията, оформлението, историите, хартията и рисунките. Не се харесахме с всяка една от подбраните истории, но определено имам много фаворити.

    

      Та, така може да се обобщи моята книжна 2022-ра година. Определено можеше и по-добре, но както обичам да се оправдавам, поне се запознах с някои от новите си любими книги, слушах страхотна музика, преживях невероятни неща и гледам бързо да забравям лошите моменти. ♥ За новата година предстоят много вълнуващи неща и единствено ще си пожелая здраве и достатъчно вдъхновение, за да успея да ги усъществя и да ви ги покажа. Ще се опитам да бъда по-активна тук, както и в Инстаграм. May the force be with us all!


 Благодаря ви, че се отбихте в блога ми! Желая ви едни прекрасни празници и успешна 2023 година! Нека всичко, което пожелаете, да ви се сбъдне, защото го заслужавате!
До скоро от мен! ♥



Полезни линкове:

Моят Goodreads профил
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил
Фотографска страница



Continue reading 2022 на кинолента и книжен отчет (Акценти 2022)
, ,

Ревю на „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков и малко цитати




Автор: Йордан Радичков
Заглавие: Ние, врабчетата
Жанр: детска литература
Оценка: 5/5




Една от най-обичаните детски книги на Йордан Радичков, „Ние,врабчетата“, излязла за първи път през 1968 година, продължава да радва децата и техните родители и днес. Книгата е с илюстрациите на автора.

Заедно с приключенията в живота на У Фу, Чир, Юнашка фланелка, Драги ми господине и останалите врабци, малките и големи читатели на Радичков се потапят във врабчия живот, който е толкова близък до човешкия.

„Ние,врабчетата“ е и най-познатата детска книга на писателя, която успява да спечели любовта на читатели от целия свят. Историята на врабчетата е един от най-дълго задържалите се спектакли на сцената на Столичен куклен театър.




    Приветствия в моя блог, читатели!

    Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода."

  „Ние, врабчетата“ е публикувана през 1968 г. за първи път, написана от гения Йордан Радичков. Това е книга, която независимо в какъв период от живота си я прочетеш, винаги ще откриеш нещо ново. Радичков е българският Екзюпери, а „Ние, врабчетата“ са побългарената книжка за „Малкия принц“. Независимо от късият си обем книжката дълго стои в умът на читателя, особено с толкова запомнящи се персонажи и случки, а пък и поучения. Кой да знае, че Дунав извира от изворите си, нали така?! А това е много важно да се знае, според нашият разказвач Джифф и другите врабчета.


“Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните — това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока за цял живот ще ви държи влага.”


    Разбирам, че като деца, четейки „Ние, врабчетата“, ние виждаме всичко по много по-игрив, закачлив, забавен и чисто по детски начин. Виждаме как врабчетата си играят, както и ние си играехме на семейства, виждаме ги как обикалят из полето, търсейки приключения. Ала като вече по възрастни тези разкази ги виждаме различно. Започваме да разбираме врабчетата като нещо друго, като съвсем други особи, много по-многопластови персонажи. И тогава, именно заради това, осъзнаваме колко много сме пораснали от последния път, когато сме отворили „Ние, врабчетата“.

    „Ние, врабчетата“ не е само весела детска книжка. В книжката има и много тъга. Главата „Птича перушина“ доказва това твърдение. С всяка дума текстът сече дупка право в сърцето на читателя и само безчувствена кукувица не би пуснала дори само една сълза. Всички останали ще си намокрят фльонгите до една от рев. Така, когато човек очаква, че държи лековата детска книжка в ръцете си, остава изненадан от тежестта, с която са наслоени разказите от типа на „Птича перушина“.

    Прочитайки „Ние, врабчетата“, читателят открива цял един нов свят. И когато чака автобусът на спирката или се разхожда тананикайки си някоя песен (защото така никога няма да бъде самотен, ако си носи песен със себе си) и види случайно някое птиче, веднага ще каже „А, това сигурно е Джифф или Пешеходецът и сигурно ме шпионират по най-шпионския начин“ и ще ги остави да продължат да го шпионират, защото знае, че врабчетата го правят най-добре.
    Персонажите в книжката се превръщат в новите ти най-добри приятели за отрицателно време. Всеки от тях си има нещо отличаващо за себе си, с което ти става драг.

"Чир беше точно такъв – ако му кажеш с дума, няма да разбере, а ако го удариш по главата, разбира веднага. Не зная как е при вас, хората, но при нас е така."


    Още от черупката си врабчетата имат индивидуален характер, като със сигурност, когато прочетете книжката, ще припознаете някого познат в тях или пък дори самия себе си. Например, аз мога да се припозная в два персонажа – на Драги ми господине, защото обичам да си мрънкам и да давам акъл, когато не съм доволна, но и на Джифф, защото обичам точно толкова силно, колкото той своята Ю. Тц.

Тъй както те гледам, Драги ми господине, ти само дето целия свят не си закачил с твоите забележки. Ще го закача и забележка също ще му направя. Никак не ми мига окото!… Той се завъртява да огледа целия свят и започва да му вика отгоре: Ало, драги ми господине, къде си се втурнал така през просото? Но целият свят дори и не поглежда врабеца, ами си гледа своята работа и върви право през просото.“


„Тогава ние, без да разговаряме, се втурнахме към падналата перушина и всеки от нас взе по едно перо, та да го занесе в гнездото си за спомен. Аз също вдигнах едно перо и си мислех по пътя, че всяка сутрин ще го вземам със себе си, за да хвърчим заедно. Но то беше много изстинало, та трябваше да го топля дълго в старото си гнездо. И знаете ли, че когато аз го топля, перото на Ю. Тц. сякаш оживява и също започва да ме топли. В такива случаи го пускам от гнездото и то дълго, дълго хвърчи и играе във въздуха, докато накрая падне на земята.“


    „Ние, врабчетата“ свършва прекалено бързо, защото изобщо не ти се иска да се разделиш с тези забавни и интересни персонажи. Важното обаче е, че дори и [засега] да си кажем „чао“ с тях, те остават с нас и са ни научили на сумати важни врабешки поуки, а ние само трябва да внимаваме да не сбъркаме, защото Драги ми господине веднага ще ни направи забележка. И помнете:

„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“






Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил



Книги, които също ще ви харесат:
Софийски магьосници – Мартин Колев
Град от месинг – С. А. Чаркаборти
Алена кралица – Виктория Айвярд

Continue reading Ревю на „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков и малко цитати
, , , ,

Ревю на „Червенохалата“ от Цветелина Владимирова


Автор: Цветелина Владимирова
Заглавие: Червенохалата (кн. 1)
Жанр: фентъзи
Оценка: 5/5




Преди цяло хилядолетие Червената хала оставя стария свят в руини и завещава на кралствата във Ферисея страх, разединение и омраза.

Единственият, който помни страховитата вещица с любов и нежност, наднича из селенията на мъртвите и проследява пътя на нейната наследница – младата Аварис Червенохала. Изгубила всякаква надежда да се върне у дома, тя е принудена да се крие от греховете и мрачните тайни в историята на рода си. След дванайсет години укритие в човешко село, далеч от земите на магията, миналото най-накрая я настига: вестоносец от магьосническо кралство я открива и настоява дълговете ѝ към краля му да бъдат изплатени.

Онова, което Аварис ще открие при завръщането си във Ферисея обаче, не е свободата, която е търсила. Ще успее ли младата Червенохала да разпознае съюзниците си сред всички врагове и достатъчен ли ще бъде огънят в кръвта ѝ, за да спаси от покварата на Ферисея онова, за което копнее вещерското ѝ сърце?




    Приветствия в моя блог, читатели!
    Напоследък ме няма много-много с ревютата, но конкретно тази книга трябва да има написано ревю в моя блог макар и не обстойно, но смятам, достатъчно, за да пробуди интересът ви. Червенохалата“ на Цветелина Владимирова ми хвана окото още с първото обявление за издаването ѝ. Още повече, че красивата корица допълнително привлича вниманието. От много време замечтано гледам и другите книги на авторката, а именно поредицата „Вестители“ и беше крайно време да се запозная и аз с творчеството на Цвети Владимирова. И толкова се радвам, че го сторих!

 

    Като цяло книгата е написаха похвално, но и има своите забележки макар и малки. Важното е, че след последната страница читателят иска веднага продължението, което се надявам да излезе възможно най-бързо. Владимирова много добре изгражда своя сюжет, макар и да започва историята малко отдалече. Главната героиня Аварис я заварваме в земите на човеците и започваме лека-полека да научаваме защо е там и как протича живота ѝ. Виждаме нравът ѝ съвсем в началото и се разбира, че това е персонаж, с когото не искаш да имаш проблеми. Бихте казали, че е клиширано да имаме супер силна главна героиня, която да се справя с всичко сама, ала Аварис изобщо не е такава. Като персонаж тя израства много в продължение на историята и всяко нейно действие е подплатено от това, коя е тя като характер. Не взима глупави решения просто за да има сюжет или драма и това ми харесва.

    Харесва ми също и това, че историята не набляга върху романтиката. Почти няма романс в този тийн фентъзи роман, а тази, която присъства, не е толкова натрапчива или дразнеща, просто защото трябва да има. Романтичните отношения и връзките се развиват естествено в книгата.


„Как се изцерява лудост, когато болният вижда смисъл единствено в нея?“


    Другото интересно в „Червенохалата“ е, че е засегната славянската митология. Настрана от цялата магичност за вещици и магьосници, митични същества и самовили, славянските божества са преплетени в нишките на персонажната религия. Това е хубав акцент към цялостната картина и придава дъх на автентичност.

    Бих казала обаче, че действието в началото изобщо не бърза, има много подробности и описания, но не бих казала, че са досадни, а по-скоро интригуващи и допълващи атмосферата на измисления свят. Много леко, бавно и внимателно започва да се ниже всяка една отделна история, докато някъде към средата на книгата се заплитат една в друга. Именно от средата до края на „Червенохалата“ нещата загрубяват и започват да стават толкова интересни, че да не ти се иска да оставиш книгата.

    Едно от най-блестящите неща в „Червенохалата“ обаче си остава финалът. Като фойерверк, който те оставя с широко отворени очи за следващото зрелище. Точно така и аз два месеца след прочитането на книгата все още искам продължението със същото огромно желание. Препоръчвам „Червенохалата“ на всички фенове на тийн фентъзито с апел да се осмелят да дадат шанс на българските писатели в жанра. 



Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил



Книги, които също ще ви харесат:
Софийски магьосници – Мартин Колев
Град от месинг – С. А. Чаркаборти
Алена кралица – Виктория Айвярд

Continue reading Ревю на „Червенохалата“ от Цветелина Владимирова
, , , ,

Ревю на „Краят на Аврора“ и на една космическа епопея


Автор: Ейми Кауфман и Джей Кристоф
Заглавие: Краят на Аврора #3
Жанр: фентъзи, научна фантастика



Наистина ли това е краят?

Древно зло заплашва съществуването на галактиката и единственият шанс за спасяването ѝ е група неудачници. Кой ще победи в тази война?

Древното зло, разбира се.

Момент… Не бързайте със заключенията.

За последно видяхме Отряд 312 в разгара на епична битка, в която Звездния палач иска да унищожи Земята с Оръжието. Забавно, нали?

Всичко, естествено, се обърква. За късмет отрядът получава още един шанс да поправи цялата галактическа бъркотия, в която се е забъркал. Или два. Малко е сложно.

Могат ли Зила, Скар, Фин (и МАГЕЛАН!) да променят историята и да се справят с всички врагове, следващи ги по петите? Е, тази задача няма да е толкова лесна, колкото на нашите герои им се иска.

От друга страна, Ари, Кал и Тай трябва да се съюзят с най-опасните злодеи в галактиката. Да, защо не?

Да не забравяме основната цел на Отряд 312 – спасяването на галактиката. Дали ще е успешна?

АМИ… ЗА ТОВА ЩЕ НИ ТРЯБВА ЧУДО. 




    Приветствия в моя блог, читатели!
    Стигнахме и до самия финал на епичната трилогия на Джей Кристоф и Ейми Кауфман. Признавам, че прекалено дългото чакане за „Краят на Аврора“ бавно ме разкъсваше, особено след като първите две книги ги прочетох сравнително една след друга, а финалът на втората ме остави да падам в черната бездна на незнанието и опасностите. Няма да ви лъжа, имах малко по-високи очаквания за третата книга, но това не ми попречи да преживея още едно невероятно космическо приключение и тотална въртележка за чувствата ми. Важното е, че накрая всяко едно желание [било то читателско или персонажно] бе удовлетворено. И това не е спойлер, защото винаги всичко си има цена и вие сами ще е убедите в това.

„Лесно е да умреш в пожара на войната. Много по-трудно е да живееш в светлината на мира.“

    В тази книга виждаме върха и падението на войната между Рахаам и Ешварен. Действието започва точно оттам, където ни оставя „Пламъкът на Аврора“ и благодарение на това, както и на краткия пролог преди самото действие [нещо като встъпление и напомняне от Магелан] дори и да не си спомняте какво се е случило в края на втората книга, бързо ще си припомните. Относно сюжета ще вметна, че в началото се развива добре, ала малко след това започва да върви малко по-мудно и дори циклично [като тук визирам въртенето в кръг в една времева примка, но спирам да издавам]. Истински интересната част идва след средата и тогава идва онова така очаквано гъделичкащо нетърпение да разбереш какво ще се случи възможно най-бързо.

    Ала най-важното в „Краят на Аврора“ е подплатено не в грандиозния финал, а в малките, отделни истории на всекиго от героите. Това бе нещото, което ме грабна още от самото начало на трилогията. Кристоф и Кауфман изключително добре придават важност дори на второстепенните герои, макар че тук, в третата книга, е трудно да се определи кои са първо- и кои второстепенни. Те са като всичките отделни малки части на една голяма машина, защото дори без една от тях, тя ще спре да работи. А в случая е важно всички да изпълнят своята част от работата, защото от това зависи бъдещето на цялата галактика.


    Отдадеността към семейството, независимо дали кръвно или по неволя събрано от Съдбата, е водещата сила на всеки персонаж. Дори когато не знаят дали приятелите им са все още живи, те се борят в тяхно име със сълзи в очите и разкъсано сърце. А саможертвата понякога е единственият избор за успех. Може би ще разочаровам феновете на Кал и Аврора като кажа, че не им е обърнато толкова много внимание като в предишните книги, но за сметка на това ще се радвате на останалите двойки в историята и няма да се разочаровате. В крайна сметка най-важното е, че всеки от главните персонажи получава своя щастлив край, макар и да не е точно по начина, по който сме очаквали ние – читателите. Пътят за всекиго е труден, но накрая всичко ще си заслужава.

„Любовта е в началото и в края на всичко, което правя. Тя е моята причина и основание. Тя е отговорът на всички въпроси. Тя ми дава сила. И сега е с мен.“

    Любовта е в основата на историята, а може би и решението на всичко. Това се усеща осезаемо особено когато любимият ни отряд 312 се оказва разделен през по-голямата част на книгата. Няма как да не се усети болката, която изразяват героите от това, че не са заедно с техните приятели, тяхното семейство. Това може би е и причината хуморът, на който бяхме свикнали в предишните две книги, почти да го няма.
    Хубавото в тази книга е, че се запознаваме с няколко нови персонажа, които [обещавам] могат само да ви радват.

„Тайната не е в сбора от всички части на дъгата... макар те да са красиви заедно. Тайната е във всеки оттенък, във всеки нюанс, защото те са красиви сами по себе си.“

    „Краят на Аврора“ е достоен финал на трилогията и е перфектният пример за градивно изграждане на сюжет с удовлетворяваща кулминация и завръзка. Това е една от любимите ми истории от всичко, което съм чела, а всичките емоции, които преживях с тях, дълго ще живеят в мен. Както казах и в първото ревю на „Изгревът на Аврора“ – това ще се препрочита!
   

Благодаря ви, че отделихте от времето си и до скоро!♥



Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил



Книги, които също ще ви харесат:
Илумине – Джей Кристоф и Ейми Кауфман
Гемина – Джей Кристоф и Ейми Кауфман
Обсидио – Джей Кристоф и Ейми Кауфман

Continue reading Ревю на „Краят на Аврора“ и на една космическа епопея