, ,

Ревю на „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков и малко цитати




Автор: Йордан Радичков
Заглавие: Ние, врабчетата
Жанр: детска литература
Оценка: 5/5




Една от най-обичаните детски книги на Йордан Радичков, „Ние,врабчетата“, излязла за първи път през 1968 година, продължава да радва децата и техните родители и днес. Книгата е с илюстрациите на автора.

Заедно с приключенията в живота на У Фу, Чир, Юнашка фланелка, Драги ми господине и останалите врабци, малките и големи читатели на Радичков се потапят във врабчия живот, който е толкова близък до човешкия.

„Ние,врабчетата“ е и най-познатата детска книга на писателя, която успява да спечели любовта на читатели от целия свят. Историята на врабчетата е един от най-дълго задържалите се спектакли на сцената на Столичен куклен театър.




    Приветствия в моя блог, читатели!

    Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода."

  „Ние, врабчетата“ е публикувана през 1968 г. за първи път, написана от гения Йордан Радичков. Това е книга, която независимо в какъв период от живота си я прочетеш, винаги ще откриеш нещо ново. Радичков е българският Екзюпери, а „Ние, врабчетата“ са побългарената книжка за „Малкия принц“. Независимо от късият си обем книжката дълго стои в умът на читателя, особено с толкова запомнящи се персонажи и случки, а пък и поучения. Кой да знае, че Дунав извира от изворите си, нали така?! А това е много важно да се знае, според нашият разказвач Джифф и другите врабчета.


“Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните — това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока за цял живот ще ви държи влага.”


    Разбирам, че като деца, четейки „Ние, врабчетата“, ние виждаме всичко по много по-игрив, закачлив, забавен и чисто по детски начин. Виждаме как врабчетата си играят, както и ние си играехме на семейства, виждаме ги как обикалят из полето, търсейки приключения. Ала като вече по възрастни тези разкази ги виждаме различно. Започваме да разбираме врабчетата като нещо друго, като съвсем други особи, много по-многопластови персонажи. И тогава, именно заради това, осъзнаваме колко много сме пораснали от последния път, когато сме отворили „Ние, врабчетата“.

    „Ние, врабчетата“ не е само весела детска книжка. В книжката има и много тъга. Главата „Птича перушина“ доказва това твърдение. С всяка дума текстът сече дупка право в сърцето на читателя и само безчувствена кукувица не би пуснала дори само една сълза. Всички останали ще си намокрят фльонгите до една от рев. Така, когато човек очаква, че държи лековата детска книжка в ръцете си, остава изненадан от тежестта, с която са наслоени разказите от типа на „Птича перушина“.

    Прочитайки „Ние, врабчетата“, читателят открива цял един нов свят. И когато чака автобусът на спирката или се разхожда тананикайки си някоя песен (защото така никога няма да бъде самотен, ако си носи песен със себе си) и види случайно някое птиче, веднага ще каже „А, това сигурно е Джифф или Пешеходецът и сигурно ме шпионират по най-шпионския начин“ и ще ги остави да продължат да го шпионират, защото знае, че врабчетата го правят най-добре.
    Персонажите в книжката се превръщат в новите ти най-добри приятели за отрицателно време. Всеки от тях си има нещо отличаващо за себе си, с което ти става драг.

"Чир беше точно такъв – ако му кажеш с дума, няма да разбере, а ако го удариш по главата, разбира веднага. Не зная как е при вас, хората, но при нас е така."


    Още от черупката си врабчетата имат индивидуален характер, като със сигурност, когато прочетете книжката, ще припознаете някого познат в тях или пък дори самия себе си. Например, аз мога да се припозная в два персонажа – на Драги ми господине, защото обичам да си мрънкам и да давам акъл, когато не съм доволна, но и на Джифф, защото обичам точно толкова силно, колкото той своята Ю. Тц.

Тъй както те гледам, Драги ми господине, ти само дето целия свят не си закачил с твоите забележки. Ще го закача и забележка също ще му направя. Никак не ми мига окото!… Той се завъртява да огледа целия свят и започва да му вика отгоре: Ало, драги ми господине, къде си се втурнал така през просото? Но целият свят дори и не поглежда врабеца, ами си гледа своята работа и върви право през просото.“


„Тогава ние, без да разговаряме, се втурнахме към падналата перушина и всеки от нас взе по едно перо, та да го занесе в гнездото си за спомен. Аз също вдигнах едно перо и си мислех по пътя, че всяка сутрин ще го вземам със себе си, за да хвърчим заедно. Но то беше много изстинало, та трябваше да го топля дълго в старото си гнездо. И знаете ли, че когато аз го топля, перото на Ю. Тц. сякаш оживява и също започва да ме топли. В такива случаи го пускам от гнездото и то дълго, дълго хвърчи и играе във въздуха, докато накрая падне на земята.“


    „Ние, врабчетата“ свършва прекалено бързо, защото изобщо не ти се иска да се разделиш с тези забавни и интересни персонажи. Важното обаче е, че дори и [засега] да си кажем „чао“ с тях, те остават с нас и са ни научили на сумати важни врабешки поуки, а ние само трябва да внимаваме да не сбъркаме, защото Драги ми господине веднага ще ни направи забележка. И помнете:

„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“






Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил



Книги, които също ще ви харесат:
Софийски магьосници – Мартин Колев
Град от месинг – С. А. Чаркаборти
Алена кралица – Виктория Айвярд

Continue reading Ревю на „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков и малко цитати
, , , ,

Ревю на „Червенохалата“ от Цветелина Владимирова


Автор: Цветелина Владимирова
Заглавие: Червенохалата (кн. 1)
Жанр: фентъзи
Оценка: 5/5




Преди цяло хилядолетие Червената хала оставя стария свят в руини и завещава на кралствата във Ферисея страх, разединение и омраза.

Единственият, който помни страховитата вещица с любов и нежност, наднича из селенията на мъртвите и проследява пътя на нейната наследница – младата Аварис Червенохала. Изгубила всякаква надежда да се върне у дома, тя е принудена да се крие от греховете и мрачните тайни в историята на рода си. След дванайсет години укритие в човешко село, далеч от земите на магията, миналото най-накрая я настига: вестоносец от магьосническо кралство я открива и настоява дълговете ѝ към краля му да бъдат изплатени.

Онова, което Аварис ще открие при завръщането си във Ферисея обаче, не е свободата, която е търсила. Ще успее ли младата Червенохала да разпознае съюзниците си сред всички врагове и достатъчен ли ще бъде огънят в кръвта ѝ, за да спаси от покварата на Ферисея онова, за което копнее вещерското ѝ сърце?




    Приветствия в моя блог, читатели!
    Напоследък ме няма много-много с ревютата, но конкретно тази книга трябва да има написано ревю в моя блог макар и не обстойно, но смятам, достатъчно, за да пробуди интересът ви. Червенохалата“ на Цветелина Владимирова ми хвана окото още с първото обявление за издаването ѝ. Още повече, че красивата корица допълнително привлича вниманието. От много време замечтано гледам и другите книги на авторката, а именно поредицата „Вестители“ и беше крайно време да се запозная и аз с творчеството на Цвети Владимирова. И толкова се радвам, че го сторих!

 

    Като цяло книгата е написаха похвално, но и има своите забележки макар и малки. Важното е, че след последната страница читателят иска веднага продължението, което се надявам да излезе възможно най-бързо. Владимирова много добре изгражда своя сюжет, макар и да започва историята малко отдалече. Главната героиня Аварис я заварваме в земите на човеците и започваме лека-полека да научаваме защо е там и как протича живота ѝ. Виждаме нравът ѝ съвсем в началото и се разбира, че това е персонаж, с когото не искаш да имаш проблеми. Бихте казали, че е клиширано да имаме супер силна главна героиня, която да се справя с всичко сама, ала Аварис изобщо не е такава. Като персонаж тя израства много в продължение на историята и всяко нейно действие е подплатено от това, коя е тя като характер. Не взима глупави решения просто за да има сюжет или драма и това ми харесва.

    Харесва ми също и това, че историята не набляга върху романтиката. Почти няма романс в този тийн фентъзи роман, а тази, която присъства, не е толкова натрапчива или дразнеща, просто защото трябва да има. Романтичните отношения и връзките се развиват естествено в книгата.


„Как се изцерява лудост, когато болният вижда смисъл единствено в нея?“


    Другото интересно в „Червенохалата“ е, че е засегната славянската митология. Настрана от цялата магичност за вещици и магьосници, митични същества и самовили, славянските божества са преплетени в нишките на персонажната религия. Това е хубав акцент към цялостната картина и придава дъх на автентичност.

    Бих казала обаче, че действието в началото изобщо не бърза, има много подробности и описания, но не бих казала, че са досадни, а по-скоро интригуващи и допълващи атмосферата на измисления свят. Много леко, бавно и внимателно започва да се ниже всяка една отделна история, докато някъде към средата на книгата се заплитат една в друга. Именно от средата до края на „Червенохалата“ нещата загрубяват и започват да стават толкова интересни, че да не ти се иска да оставиш книгата.

    Едно от най-блестящите неща в „Червенохалата“ обаче си остава финалът. Като фойерверк, който те оставя с широко отворени очи за следващото зрелище. Точно така и аз два месеца след прочитането на книгата все още искам продължението със същото огромно желание. Препоръчвам „Червенохалата“ на всички фенове на тийн фентъзито с апел да се осмелят да дадат шанс на българските писатели в жанра. 



Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил



Книги, които също ще ви харесат:
Софийски магьосници – Мартин Колев
Град от месинг – С. А. Чаркаборти
Алена кралица – Виктория Айвярд

Continue reading Ревю на „Червенохалата“ от Цветелина Владимирова
, , , ,

Ревю на „Краят на Аврора“ и на една космическа епопея


Автор: Ейми Кауфман и Джей Кристоф
Заглавие: Краят на Аврора #3
Жанр: фентъзи, научна фантастика



Наистина ли това е краят?

Древно зло заплашва съществуването на галактиката и единственият шанс за спасяването ѝ е група неудачници. Кой ще победи в тази война?

Древното зло, разбира се.

Момент… Не бързайте със заключенията.

За последно видяхме Отряд 312 в разгара на епична битка, в която Звездния палач иска да унищожи Земята с Оръжието. Забавно, нали?

Всичко, естествено, се обърква. За късмет отрядът получава още един шанс да поправи цялата галактическа бъркотия, в която се е забъркал. Или два. Малко е сложно.

Могат ли Зила, Скар, Фин (и МАГЕЛАН!) да променят историята и да се справят с всички врагове, следващи ги по петите? Е, тази задача няма да е толкова лесна, колкото на нашите герои им се иска.

От друга страна, Ари, Кал и Тай трябва да се съюзят с най-опасните злодеи в галактиката. Да, защо не?

Да не забравяме основната цел на Отряд 312 – спасяването на галактиката. Дали ще е успешна?

АМИ… ЗА ТОВА ЩЕ НИ ТРЯБВА ЧУДО. 




    Приветствия в моя блог, читатели!
    Стигнахме и до самия финал на епичната трилогия на Джей Кристоф и Ейми Кауфман. Признавам, че прекалено дългото чакане за „Краят на Аврора“ бавно ме разкъсваше, особено след като първите две книги ги прочетох сравнително една след друга, а финалът на втората ме остави да падам в черната бездна на незнанието и опасностите. Няма да ви лъжа, имах малко по-високи очаквания за третата книга, но това не ми попречи да преживея още едно невероятно космическо приключение и тотална въртележка за чувствата ми. Важното е, че накрая всяко едно желание [било то читателско или персонажно] бе удовлетворено. И това не е спойлер, защото винаги всичко си има цена и вие сами ще е убедите в това.

„Лесно е да умреш в пожара на войната. Много по-трудно е да живееш в светлината на мира.“

    В тази книга виждаме върха и падението на войната между Рахаам и Ешварен. Действието започва точно оттам, където ни оставя „Пламъкът на Аврора“ и благодарение на това, както и на краткия пролог преди самото действие [нещо като встъпление и напомняне от Магелан] дори и да не си спомняте какво се е случило в края на втората книга, бързо ще си припомните. Относно сюжета ще вметна, че в началото се развива добре, ала малко след това започва да върви малко по-мудно и дори циклично [като тук визирам въртенето в кръг в една времева примка, но спирам да издавам]. Истински интересната част идва след средата и тогава идва онова така очаквано гъделичкащо нетърпение да разбереш какво ще се случи възможно най-бързо.

    Ала най-важното в „Краят на Аврора“ е подплатено не в грандиозния финал, а в малките, отделни истории на всекиго от героите. Това бе нещото, което ме грабна още от самото начало на трилогията. Кристоф и Кауфман изключително добре придават важност дори на второстепенните герои, макар че тук, в третата книга, е трудно да се определи кои са първо- и кои второстепенни. Те са като всичките отделни малки части на една голяма машина, защото дори без една от тях, тя ще спре да работи. А в случая е важно всички да изпълнят своята част от работата, защото от това зависи бъдещето на цялата галактика.


    Отдадеността към семейството, независимо дали кръвно или по неволя събрано от Съдбата, е водещата сила на всеки персонаж. Дори когато не знаят дали приятелите им са все още живи, те се борят в тяхно име със сълзи в очите и разкъсано сърце. А саможертвата понякога е единственият избор за успех. Може би ще разочаровам феновете на Кал и Аврора като кажа, че не им е обърнато толкова много внимание като в предишните книги, но за сметка на това ще се радвате на останалите двойки в историята и няма да се разочаровате. В крайна сметка най-важното е, че всеки от главните персонажи получава своя щастлив край, макар и да не е точно по начина, по който сме очаквали ние – читателите. Пътят за всекиго е труден, но накрая всичко ще си заслужава.

„Любовта е в началото и в края на всичко, което правя. Тя е моята причина и основание. Тя е отговорът на всички въпроси. Тя ми дава сила. И сега е с мен.“

    Любовта е в основата на историята, а може би и решението на всичко. Това се усеща осезаемо особено когато любимият ни отряд 312 се оказва разделен през по-голямата част на книгата. Няма как да не се усети болката, която изразяват героите от това, че не са заедно с техните приятели, тяхното семейство. Това може би е и причината хуморът, на който бяхме свикнали в предишните две книги, почти да го няма.
    Хубавото в тази книга е, че се запознаваме с няколко нови персонажа, които [обещавам] могат само да ви радват.

„Тайната не е в сбора от всички части на дъгата... макар те да са красиви заедно. Тайната е във всеки оттенък, във всеки нюанс, защото те са красиви сами по себе си.“

    „Краят на Аврора“ е достоен финал на трилогията и е перфектният пример за градивно изграждане на сюжет с удовлетворяваща кулминация и завръзка. Това е една от любимите ми истории от всичко, което съм чела, а всичките емоции, които преживях с тях, дълго ще живеят в мен. Както казах и в първото ревю на „Изгревът на Аврора“ – това ще се препрочита!
   

Благодаря ви, че отделихте от времето си и до скоро!♥



Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил



Книги, които също ще ви харесат:
Илумине – Джей Кристоф и Ейми Кауфман
Гемина – Джей Кристоф и Ейми Кауфман
Обсидио – Джей Кристоф и Ейми Кауфман

Continue reading Ревю на „Краят на Аврора“ и на една космическа епопея
, ,

Утехата в „Споменът за него“ от Колийн Хувър (книжно ревю)



Автор: Колийн Хувър
Заглавие: Споменът за него (Reminders of Him)
Жанр: романтичен роман
Оценка: 4,5/5




Емоционален шедьовър за загубата, надеждата, скръбта, прошката...
И за любовта, която лекува. 

Eдна фатална грешка изпраща Кена Роуан в зат­вора. Пет години по-късно тя е на свобода и се връща в града, където се е случил трагичният инцидент. Младата жена се надява да заживее отново с четиригодишната си дъщеричка. Но изглежда, че пос­ледствията от нейната постъпка са изгорили всички мостове към изкуплението и прошката, независимо от усилените ѝ опити да се докаже.

Единственият човек, който не я е отхвърлил напълно е Леджър Уорд – собственик на местен бар и връзката на Кена с дъщеря ѝ. Но ако някой разкрие, че той ѝ помага, двамата рискуват да изгубят всичко, което е важно за тях.

Кена и Леджър не могат да устоят на силното привличане помежду си и постепенно започват да се влюбват. Но младата жена трябва да намери начин да получи прошка, за да може да изгради наново бъдещето си. 




    Приветствия в моя блог, читатели!
    Ето, че и аз се сдобих с толкова нашумялата нова книга на Колийн Хувър – "Reminders of Him" или „Споменът за него“. Буквално я виждах навсякъде в социалните мрежи и цялата тази реклама въпреки че ме притесняваше да не би да бъде прехвалена, събуждаше голям интерес в мен. Е, накрая не се стърпях и си я поръчах в оригинал, като изданието се оказа доста хубаво, с матирана корица и плътна хартия. [още повече че съм по-голям фен на оригиналната корица]
    Сигурно вече се повтарям за не-знам-си-кой път, но КоХу отново надмина себе си. Не знам как успява, ала с всяка книга докосва различни чувствителни точки, които те карат да се разревеш неудържимо. Някак си тази книга я усетих по-близка до себе си без да имам причина това да се случва [слава Богу] и това много спомогна слъзните ми канали. Ала за да не си помислите, че книгата е хубава, само защото предизвиква неудържим плач, сега ще ви разкажа и за всичко останало, подплътено с красиви цитати.

"People say you fall in love, but fall is such a sad word when you think about it. Falls are never good. You fall on the ground, you fall behind, you fall to your death..."

    В основата на „Споменът за него“ е любовта. Обаче не онази, която докарва пеперуди в стомаха ти или те кара да витаеш в облаците, а любовта, останала в спомените от едни по-добри времена, замъглени от булото на смъртта на Скоти. Тя тежи още от самото начало на „Споменът за него“, пропита е в страниците и скоро се предава и на читателя. Неминуемо е да не усетиш тъгата в сърцата на героите.
    Наистина тук Хувър ни показва една много по-груба и тежка случка, която, откъдето и да я погледнеш, главната героиня остава виновна. Кена е особено момиче, преживяло Ада, но и изкупило всяка своя грешка, страдала с години и травмирана вероятно завинаги. Още в началото на историята разбираме какво се е случило и защо Кена е била в затвора и именно още оттогава започват да се бият двете представи за нея – виновник или жертва. Това се случва като историята се развива от две гледни точки – тази на Кена и тази на Леджър. Хувър ни представя и двете страни на монетата като виждаме как Кена се опитва да си проправи път до своята дъщеря, единственото останало ѝ от Скоти, със зъби и нокти. 

"Maybe the best way to cope with the loss of the people we love is to find them in as many places and things as we possibly can."

    Сюжетът се развива така, че те кара да прочетеш книгата на едно сядане. Но това при мен се оказа невъзможно, защото имах нужда от почивка. Понякога ми трябваше известно време, за да събера мислите си и отмине тегобата на историята. Хувър може да бъде много жестока понякога... А тук, единственият персонаж, който не е налегнат от загубата на Скоти, е неподозиращата за съществуването му малка дъщеричка.

"Some things can be forgiven, but sometimes an action is so painful the memory of it can still crush a person ten years down the road."

    Миналото ни се разкрива чрез писмата, които Кена пише до Скоти. Самият факт, че тя пише писма на мъртвия си любим, които той никога няма да може да прочете, е тъжен. С тях ние разбираме какъв човек е бил той и колко много двамата са се обичали истински въпреки всичко. В спомените за него, които тя е запазила в себе си, както и в спомените, които откриваме в останалите персонажи, сякаш и ние опознаваме този липсващ в книгата герой и започваме да тъжим, че го няма там. Ето дотолкова Хувър е добър писател, кара те да съчувстваш на хора, които дори ги няма в книгата като действащи лица.

"You always did sweet things for me. Tiny little gestures here and there that most people don't think of. You were more than I deserved, even though you'd argue with that."

    Единственото нещо, което ми се стори чуждо в книгата, бяха отношенията на Кена и Леджър и то още от самото начало на историята. Това ме накара да сваля половин звезда в оценката си. Тяхното влюбване стои особено на фона на цялата мъка, загуба и желанието на Кена да се доближи до дъщеря си. Нюансите тук, поради които всичко това е грешно, са много, особено в завръзката и бързият начин, по който се случва. Въпреки това ще оставя на вас да си прецените дали връзката им пасва на историята.
    В същото време трябва да спомена и малката дъщеря на Скоти и Кена. Образа ѝ може да го разчетем като върховното щастие, до което Кена няма достъп. Тя е поставена на пиедестал от всички, също като Скоти. Темата за майчинството е много засягана в книгите на Колийн Хувър [„Премълчани истини“; „Никога повече“] и тук я виждаме в една друга светлина, в тази, в която майката е откъсната от детето си и желанието да се домогне до него се превръща в мания, която може да навреди и на двете. Борбата на Кена не е приключила със загубата на Скоти, а продължава дори и след това.
    Неминуемо е книгата да породи мисли у читателя дали оценява хората около себе си достатъчно и доколко той е полезен на тях. 

"Sometimes I wonder if we're all born with equal amounts of good and evil. What if no one person is more or less malevolent then another, and that we all just release our bad at different times, in different ways?"

    „Споменът за него“ е поредната книга на Хувър, която не бива да се пропуска. Както е упоменато в анотацията това е „Емоционален шедьовър за загубата, надеждата, скръбта, прошката... И за любовта, която лекува“. Препоръчвам ви я без колебания!


Благодаря ви, че отделихте от времето си и до скоро!♥



Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил



Книги, които също ще ви харесат:
Гласът на любовта – Мия Шеридън
Колекционерът на желания – Мия Шеридън
Верити – Колийн Хувър
Никога повече – Колийн Хувър
Премълчани истини – Колийн Хувър



Continue reading Утехата в „Споменът за него“ от Колийн Хувър (книжно ревю)
,

Ревю на „Пожарникаря“ – Джо Хил



Автор: Джо Хил
Заглавие: Пожарникаря
Жанр: антиутопично фентъзи
Оценка: 3,5/5




Смразяващ роман за един свят, погълнат от пандемия, която възпламенява хората и заплашва да превърне цялата ни цивилизация в пепел. Малка група хора, водени от енигматичен мъж, известен като Пожарникаря, са решени да спасят онова, което е останало.

Никой не знае откъде се е появил вирусът. Според едни е пуснат от ИДИЛ, използвайки спори, създадени в Русия през осемдесетте години. Според други – от голяма петролна компания, впоследствие откраднат от християнска секта. И докато всички спорят за причината, светът гори.
Вирусът се разпространява като пожар из цялата страна, покосявайки градовете един по един. Докторите го наричат Draco incendia trychophyton. За всички останали е просто драконовата люспа – изключително заразна, смъртоносна спора, която бележи телата на гостоприемниците си с красиви черно-златисти ивици, преди да ги възпламени. Заразените са милиони и постоянно се увеличават. Няма лек. Никой не е в безопасност.
Крематорите – членове на въоръжена групировка – обикалят улиците и изтребват онези, които носят спората.
Един мъж, наричащ себе си Пожарникаря, скита из руините на Ню Хампшър. Заразен с драконовата люспа, но научил се да контролира огъня вътре в себе си, той използва силата си като щит и оръжие, за да помага на онеправданите.




    Приветствия в моя блог, читатели!
    Днес ще ви говоря за книгата „Пожарникаря“ от Джо Хил, която четох наистина дъълго време. Случаят беше такъв, че около пандемията я забелязах, защото много хора сравняваха сюжета ѝ със случващото се, та взех, че си я поръчах. И около година след това започнах да я чета като наистина видях приликата. Както в нашия свят, така и в този на „Пожарникаря“, се разразява една пандемична обстановка във времена на паника, смут и силно заразен вирус. Много ми беше странно как вирусът в книгата и реакцията на обществото толкова много приличат на реалния живот. Вероятно, ако бях чела книгата преди изобщо да се появи Ковид, нямаше да ми бъде толкова интересна и щях да си кажа, че е поредната антиутопична фантасмагория.

    Само че в книгата не Ковид вилнее в обществото, а Драконовата люспа, вирус, който може да се срещне само в някоя книга. [надявам се] Началото на историята е доста увлекателно, особено заради връзката, за която вече ви споменах. Също и героите допринасят за доброто първо впечатление. Харпър е главната героиня тук, през чийто поглед проследяваме историята. Тя е медицинска сестра, която едва ли някога е предполагала, че животът ѝ ще се преобърне по този начин. Съвсем ясно можем да видим как едно най-обикновено момиче е принудено да престъпи всички свои граници, за да оцелее. А най-впечатляващото е, че го прави, докато носи дете в утробата си.
    Анотацията като че ли дава повече светлина върху героя с името на книгата, но историята е само и единствено за Харпър и нейното оцеляване с цел да спаси нероденото си дете. Или поне за мен именно тя стои в центъра на цялата книга. Харпър е един наистина отдаден персонаж, който прави всичко в името на доброто и надеждата. Блендата на различните герои, с които се сблъскваме, е наистина богата и ми хареса, че всеки един от тях е изграден пълнокръвно и има своя макар и кратък миг слава, в който успяваме да вникнем отвъд поредното име на второстепенен персонаж. И когато Джо Хил събере всеки един от тях на едно място, се създава едно малко копие на масовото общество, в което можем да видим всички човешки роли – на насилници и последователи, на консуматори и отдадени, на приятели и врагове. 

„When someone is cold and you share your blanket, you're both warmer that you would've been alone. You offer the sick your medicine and their happiness will be your medicine.“

    Също така, много добре е изградена психологичната промяна на Харпър от обикновено и заблудено момиче в решителна жена. Особено ефектно можем да видим тази нейна промяна във връзката с мъжа ѝ и в последствие в отношенията ѝ с Пожарникаря и останалите герои. Още преди да се роди собственото ѝ дете, тя се превръща в майка на всички останали и е готова да се жертва за тяхното добро. А относно отношенията ѝ с Пожарникаря ще кажа само, че ми напълниха душата с малките им жестове на прикрита обич.

„The whole world can burn down around us. I'll keep my arms around you until the end. No getting away from me.“

    Сюжетът се развива в продължение на почти година като времеви диапазон и може би от там идва и едно от нещата, които не ми харесаха. Докъм първите 200 страници романът направо те отвява, докато след това нещата се забавят до почти скучно. Има една монотонност около едни и същи действия и прекалено задълбочаване на историята. Спокойно обемът на книгата можеше да бъде по-малък с няколкостотин страници. Но пък именно тогава се развива връзката между Харпър и Пожарникаря, от която очаквах една идея повече показност и по-малко загатване.



    Относно финала ще вметна, че ме разочарова и именно заради него не мога да дам повече от 3,5/5 като оценка. Очаквах нещо повече, наистина. Завършва с отворен финал, който напълно предрекох и изобщо не беше неочакван за мен. Има лека препратка към „Титаник“ заради развитието на действието и резултата. Със сигурност е можело книгата да свърши много по-добре.

    И въпреки това, като цяло „Пожарникарят“ ми допадна. За мен се оказа средна по хубост книга, защото нивата на мудност и тези на вълнението са едни и същи. Ала, ако погледнем от друга гледна точка, можем да видим един роман за човешката доброта, решителност и желанието за по-добър живот на фона на борбата за оцеляване в един разрушен свят. Така че „Пожарникарят“ си заслужава.

„It's so fucking cheap when people say I love you. It's a name to stick on a surge of hormones, with a little hint of loyalty thrown in. I've never liked saying it. Here is what I say: We're together, now and until the end. You have everything I need to be happy. You make me feel right."


С пожелание за много хубави книги, благодаря ви за вниманието и до скоро!♥




Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил



Книги, които също ще ви харесат:
Серията „Възмездителите“  – Брандън Сандерсън
Брилянтните“ – Маркъс Сейки
Инкарсерон“ – Катрин Фишър
Полулош“ – Сали Грийн



Continue reading Ревю на „Пожарникаря“ – Джо Хил