Притеснява ме светът...

Привет, читатели!

 Не знам какви чувства е предизвикало заглавието у вас, но наистина се притеснявам за и от света, по-точно от хората и накъде върви всичко. От много време наблюдавам и анализирам тези около себе си, а и когато си свикнал да анализираш книги, това го правиш почти автоматично и с всичко друго, търсиш улики и причини навсякъде, опитваш се да разгадаеш загадката. Е, загадката, която искам да разгадая е "защо всичко се влошава?" както и още няколко от този род. Ще ви споделя как се чувствам сред връстниците си в училището ми най-вече, защото от там имам най-големи наблюдения. 

 Не изясних много за какво ще иде реч в този пост, но това е защото ми е трудно да го направя. Нека да кажем, че ще бъде от сорта на рубриката ми "дискусия", в която ще споделя с вас едни мои много разхвърляни и каращи ме да се чувствам зле мисли главно относно хората около мен, тези, които срещам всеки ден, както и за тези, които наблюдавам. Това включва не само връстници, а и по-млади, нека ги наречем "моето поколение" и тяхното поведение, отношение и разбиране за света и общността. 

Ето как протича животът ми в една средно голяма гимназия в обикновен град и какви са моите наблюдения:

 Аз съм ученичка в дванадесети клас и никога не съм била от тези деца в училище, които ще ги видите да се разхождат по коридорите и да се поздравяват с всички и да познават всички, да бъдат център на внимание. Да кажем, че съм от типа "сдържани" деца, които винаги са били близки само с една малка групичка, предпочитат да си седят вътре по време на междучасие и да четат, понасяли са щипка тормоз по някое време от живота си, имали са неща, които ги е било страх да кажат по незнайно какви причини... и от опит са научили да преценяват с кои хора да се занимават и с кои не. Когато бях може би седми клас, започнах да обръщам внимание на много неща около себе си и изобщо хората, наблюдавах и преценявах, започнах да изграждам личността си. Да, бих казала, че именно в седми клас започнах съзнателно да преценявам каква искам да бъда и така опитвах какво ли не, независимо дали то беше добро за мен, или не. В последствие обаче си изградих ценности, които за нищо на света не бих заменила, такива като: чудесни отношения със семейство, приятели и познати; много и полезни навици; създадох си идеали, към които да се стремя, както и мечти, които да следвам. Учех и все още уча, разбира се, обогатявам своята личност и се интересувам от много теми. Мисля за бъдещето и искам да се развивам, винаги съм любопитна към неща, които не зная и търся такива.

 И това, което съм сега, ми пречи да бъда като мнозинството. Не знам дали нещо аз бъркам, или просто съм различна, но освен малката ми групичка от драги приятели, просто не мога да се впиша сред останалите, камо ли да ги разбера. Беше много по-лесно, когато всички бяхме деца, светът на големите, в който навлизам постепенно, изобщо не ми харесва.  

 Забелязвам, че все повече и повече деца (подчертавам деца) започващи от пети клас и стигащи до хора на моята възраст, които не се стремят изобщо да правят тези неща, които изброих по-горе за себе си. Не казвам, че трябва да бъдат като мен, имам предвид, че те не се стремят към това да се изграждат като личности, а се опитват да копират чужди такива, а да не говорим заобогатяване на личността. Вероятно пети клас е прекалено крехка възраст, за да знаеш какво искаш в живота, но според мен тя все пак има някаква важност в ориентирането. А и след като нещо тръгне по един начин, е трудно да се обърне. Тогава се полагат схващанията за света, за хората и живота, за важните неща и за тези, които не са толкова важни, за възпитанието и обноските, за нагласата за всичко. А масовата нагласа за всичко според мен е малко сбъркана. Като започнем от това, че още от смешни възрасти децата ругаят, само защото нещо напълно маловажно ги е подразнило (а представете си какво става, когато стане нещо сериозно, което не им "изнася") и стигнем до това осемнайсетгодишни да ги интересува повече това да изградят имиджа си на някаква важна личност и да бъдат "готините", отколкото това с какво ще се занимават през целия си живот след като минат още няколко месеца и свърши броенето до дванайсет. Агресията, обидите, налагането на воля и какво ли още не, са пороците, които виждам все повече наоколо. 

 Сега, разбира се, не искам да изкарам себе си като някой напълно непорочен човек, и аз имам своите недостатъци. Обаче ме плаши в какъв свят ще живея след време. Плаши ме, че всичко върви към злобата, завистта и техните производни. Вероятно чета прекалено много книги и имам едни прекалено приказни представи за света, но имам и чувството, че не трябва да е така.

  Знам, че винаги е имало злобни хора, ала не мислите ли, че припознавате такъв почти във всеки срещнат? Все повече хората стават злобни. Вече много пъти казах думата "злоба", но ето за какво говоря:

Объркал си кабинета в училище, в стаята вече има други ученици и те те гонят с възгласи "аре изчезвай...!" "махай се, ...." като на многоточията има неприятни назовавания. Случка, случвала се много пъти. 

Дете изпуска нещо на пътеката в автобуса, отзад ругаят, защото се бави докато го вдига от земята.

Избиването на агресия, когато кажеш нещо на някого, което не му се нрави.

Желанието да ти направят мръсно, само защото ги дразниш по някаква причина, например, че съществуваш. Това така ли трябва да бъде? 

 Аз съм супер позитивен човек, който не може да вирее в такива среди, затова винаги бягам от тях, ако имам възможност. Никога не бих си позволила да се отнеса зле към човек, когото не познавам, камо ли да го наругая. Винаги помагам на търсещите моята помощ и уважавам всеки. А някои без да те знаят и познават дори, когато само ги погледнеш, вече брадичката им е по-висока от теб и се имат за повече. Това е ужасен свят.  Но е нещо, с което осъзнавам, че така или иначе ще трябва да свикна да живея...     

 

 Какво още ме плаши? Ами това, че ако не се държиш като масата, ти веднага ставаш аутсайдер, а все повече хора не искат да бъдат аутсайдери и се стремят да се впишат. В моя случай, за да се впишеш трябва да завършваш всяко изречение с нецензурна дума, да ходиш всяка седмица в клуб какъвто-му-беше-там-номера, да слушаш чалга и да знаеш текстовете на песните до една, да казваш "за кво да уча, като мога да препиша", да не ти пука за каквото и да било, да не искаш да чуваш за седене вкъщи в събота вечер и да правиш нещо любимо сам за себе си, защото не е "готино", а ако отидеш някъде със семейството си - си смотан и тн. Не знам откъде дойдоха тези "идеали", така непонятни за мен.

 А докато всички се опитват да се впишат във всичкото това, пропускат много важни моменти. В опита си да бъдат такива, тези хора пораснаха прекалено бързо още преди много време. Забравиха, че именно от тези години им зависят много неща в бъдещето им. Не осъзнаха, че сега е моментът, когато ще имат достатъчно време на разположение, за да положат основи за живота си, като например, да научат език, да се ориентират какво искат, да разберат в какво са добри и да наблегнат на това... а не да разчитат на връзки, за да се уредят на работа, например. Да, всеки казва, че това си е за тях, защо да те е грижа, че не учат или не се интересуват от нещо, ама нали те ще са хората, които ще пораснат и ще представляват обществото, в което ще живея и аз и всички? Аз не искам да живея в такова общество.

 Не знам дали това се е събирало с годините и сега е дошло моментът, в който да се почувствам толкова потисната, че да имам желанието да напиша това. Знам, че някои може да се припознаят в описанията ми по-горе, но честно казано се съмнявам, че те се интересуват от книжни блогове и дълги чувствени статии. А и да прочетат, надявам се да се замислят.

 Рядкост е да откриеш хора, които да ги интересува същото като теб - литература, изкуство, култура, светът като цяло. А аз почти не съм срещала такива, които са по-млади от мен. Говоря все още за училището си, не знам как е (било) при вас, надявам се, че не е така. Иска ми се като се сблъскам с живота след съвсем малко повече от половин година и се махна от гимназията да попадна на нещо различно. Да попадна на хора, на които им пука и не са безразлични. Но малко се съмнявам, честно казано...   

 Може би се чудите защо пиша тази статия в книжен блог. Предполагам, защото няма къде другаде да я споделя. Тук има много хора, които харесвам и се радвам, че намерих, дори и да не комуникираме пряко. Само от това, че съм част от една такава общност като книжните блогъри, ме прави по-спокойна, защото четящите хора често са хора, с които искам и мога да общувам. Книгите са знак, че човекът се интересува от едно важно нещо като изкуството на литературата, което само по себе си допринася за редица други неосъзнати на пръв поглед неща. Литературата ни учи на правилното и грешното, на доброто и злото, но не мисля, че сега е нужно да изяснявам какво правят книгите с хората.

 Дразня се дълбоко и от грешните представи на хората около мен, че все някак ще избутат и ще успеят. Да, има късметлии, които може и от веднъж да преуспеят в живота и всичко да им се нареди и, да, вероятно и аз нямам перфектното мислене, но знам едно. Започва се с малко и се гради постепенно. А това е трудното. Трудно е да мислиш и за другите, трудно е да се трудиш, но накрая се отплаща. Има време за всичко, ако го осъзнаеш когато трябва. Така е правилният начин. 

 Много се чудих дали трябва да публикувам тези редове и да ги споделя със света. Знам, че някои ще ме разберат... други ще ме опровергаят. Но това е част от истината. Виждам, че част от обществото се превръща в един злобен персонаж, който винаги ще гледа първо да му е добре на него си, да му е лесно и да не се поти, ако може да не си прави труда за каквото и да било, да бъде важен и да е красив, със скъпи дрехи и готин инстаграм фийд. 

Хората са с различни идеали, знам това. Знам и, че едни идеали са по-правилни от други, но не знам и в този момент се чудя защо толкова ме е грижа дали даден човек ще избере правилните...  не знам защо просто не изкореня притесненията от ума си и не ги оставя, както се казва, да си трошат главата. Искам да не ми пука, ама като знам, че по някое време този човек ще осъзнае, че не е било важно да бъде от групата на "готините", а да бъде себе си и да го е грижа за това какво става около него, че е могъл да бъде полезен и на себе си и на другите, ми става още по потиснато, защото този човек ще се чувства ужасно, той няма да може да се върне назад. Жал? Може би. Както например се чувствам, когато в книгите героите осъзнават грешката си, но вече е прекалено късно. 

 Не знам дали се разбира цялостната мисъл на написаното горе. Това са едни мои разхвърляни мисли, които често ме навещават и смущават относно хората, които не се осъзнават, които живеят лесно, безгрижно. Аз винаги се притеснявам за нещо или някого, мисля винаги за това как ще свърши нещо, какъв ще бъде резултатът. Иска ми се да можеше и аз да не се интересувам от каквото и да било и да ми е весело и просто да си живя с мисълта, че все нещо/някой ще ми помогне, но до къде ще стигна?

 Благодаря ви, ако сте останали до края на това дълго лутане между размислите ми и много ми се иска да чуя вашите изказвания. Наблюдавате ли подобни неща около вас и като цяло? Страх ли ви е от това в какво ще се превърне утрешният свят?