Дали винаги „Птиците умират сами“? – ревю на романа на Колийн Маккълоу

Автор: Колийн Маккълоу

Заглавие: Птиците умират сами

Жанр: роман

Оценка: 5/5

Най-брилянтната сага на всички времена!

Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка... или поне така е според легендата.

    Приветствия в моя блог, читатели!

  О, откога ми се четеше такава книга! Книга, която да ме погълне изцяло в сюжета си и да ме пренесе в изписаното между страниците, да ме обладае дотолкова, че да ме боли, да се радвам, да тържествувам и да тъгувам с цялото си сърце заедно с героите в нея. И защо, да му се не види, отлагах толкова дълго да я прочета!?

    Именно такава книга се оказа за мен „Птиците умират сами“ от Колийн Маккълоу. Такава книга не може да не се допълни с поне малка историческа бележка в началото на ревюто ми, затова нека ви я представя. Книгата е написана през 1977 г. и се фокусира върху семейство Клийри и тяхната съдба, като обхваща годините от 1915 г. до 1969 г. Този роман е един от най-продаваните и най-успешните на всички времена, като потвърждавам, че дори в България е създал доста голям шум. [потвърдено от случайна жена във влака, която ме видя да чета тази книга] „Птиците умират сами“ има няколко адаптации в телевизията, като най-успешен е мини сериалът от 1983 г., последван от допълнението „The Thorn Birds: The Missing Years“ от 1996 г. Другото голямо постижение на романа е, че през 2022 г. е включен в "Big Jubilee Read", което е списък със 70 заглавия, селектирани специално за Платинения юбилей на Елизабет II.

    Определено заслужава всички тези комплименти, мен ако питате.

    Смятам, че книгата те кара да изживееш един цял живот, да се родиш, да преживееш радости и мъки и накрая да остарееш, да усетиш вкуса на смъртта и цената на живота. И да се преродиш, също както тревата пониква зелена след опустошителен пожар. В началото на книгата всички от семейство Клийри [е, почти всички, де] са само деца и ние, читателите, порастваме заедно с тях.

    Така, прелиствайки лист след лист, не осъзнаваме как времето в реалността и в книгата отлита, минали са часове, години, десетилетия, докато в един момент се осъзнаваме, че тези деца от началото вече са напълно пълноправни възрастни, които създават свои собствени семейства или отиват в армията. Именно за такива неща „Птиците умират сами“ те кара да се замислиш – какъв живот искаш да живееш ти самият.

    Искаш ли да си като Меги? С години да преследваш невъзможната любов, за да се докоснеш до нея само за миг, за един единствен път, но той да ти стигне за цял живот. И да знаеш, че любовта, онази истинската, съществува въпреки всичко лошо, което си изживяла, за да платиш за това удоволствие. И след всичко изживяно, да прекараш живота до края на дните си у дома и никъде другаде, сред книгите, пасбищата, розите и спокойствието.

    Или пък искаш да си като Ралф де Брикасар? Да преследваш мечтата си и с цената на всичко да я постигнеш. Дори и да се наложи да жертваш нещо толкова ценно, като любовта, която се среща само веднъж в живота. Да трябва да нараниш някого, за да спечелиш желаното – титлата, властта, парите, но да бъдеш сам и със знанието, че си оставил рана в друг човек... да пренебрегваш своята собствена рана, докато седиш на трона си накрая на света сред божествените храмове.

    „Птиците умират сами“ покрива изключително много варианти на човешки съдби...

„Може би никое човешко същество не е в състояние да прецени кое е по-лошо – едва зародилият се копнеж и съпътстващите го безпокойство и възбуда или осъзнатото желание с непреодолимия стремеж то да бъде осъществено.“

***

„Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очавка смърт; само пее и пее, докато не ѝ останат сили да издаде нито звук повече. Но ние – когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.“

    Уви, също както и в живота [предполагам], има някои ненужни и дори нелепи моменти. Не бих искала да издавам сюжета, затова следващите думи ще бъдат видими само като ги маркирате. Дейн се оказа един изключително нежен и чист като росата персонаж, чиято смърт не бе необходима. Не почувствах изцяло изпълнена неговата роля в цялата история, а сякаш беше така, защото трябва да бъде така. Насилено някак. Неизпълнено. Като цяло с децата на Меги не се разбрах много добре, някак странични стоят на фона на Клийри, на Дройда и всичко останало. Усеща се, че са свободни електрони и живеят живота си сами за себе си (и Бога в случая), далеч от сърцето и същината на Дройда.

    А Дройда. О, как само се влюбих в нея! Звучи приказна. Така описана от авторката това местенце изглежда като мечтаният дом. Като читатели, които могат да проследят чувствата и мислите на всички персонажи, ние започваме да усещаме Дройда именно като наш дом. Запомняме кое къде стои, кое как работи, малко сме скептични при промените, но и се вълнуваме на новостите. Там всичко си е на мястото, с изключение на децата на Меги, но това вече го коментирах.

„Във всяко нещо съвършенството е непоносимо скучно. Що се отнася до мен, предпочитам да има и малко несъвършенство.“

***

„Той е просто мъж. Ти си същият – огромни мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до полуда за някакъв си пламък зад стъклото, толкова прозрачно, че очите ви не го забелязват. А когато най-сетне налучкате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това време в нощната прохлада отвън е имало и храна, и любов, и нежни пеперуди за вас. Но виждате ли ги вие, искате ли ги? Не! Все за този огън – втурнали сте се като обезумели, докато изгорите в него!“

    Много се изписва за отношенията между хората в „Птиците умират сами“. Именно за това е тази книга: за хората, за живота, за семейството, любовта и омразата, но също и за мечтите. Всеки персонаж има мечти и често те се различават от тези на човекът, в когото са влюбени. Именно там се крие и тайната на живота – да откриеш човек на този свят, един едничък, с когото да имате общи мечти и обща любов...

„Няма нещо, което да няма правото да се роди – особено ако е блян.“

Благодаря ви, че отделихте от времето си за това ревю! Обичайте живота и се възползвайте от него. До скоро!

Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил

Други книги, които биха ви харесали:

Семеен албум – Даниел Стийл

„Никога повече“ – Колийн Хувър

„Игра на живот“ – Кен Гримуд

„Богат, беден“ – Ъруин Шоу

„Малки жени“ – Луиза Мей Олкът