Ревю на „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков и малко цитати

Автор: Йордан Радичков

Заглавие: Ние, врабчетата

Жанр: детска литература

Оценка: 5/5

Една от най-обичаните детски книги на Йордан Радичков, „Ние,врабчетата“, излязла за първи път през 1968 година, продължава да радва децата и техните родители и днес. Книгата е с илюстрациите на автора.

Заедно с приключенията в живота на У Фу, Чир, Юнашка фланелка, Драги ми господине и останалите врабци, малките и големи читатели на Радичков се потапят във врабчия живот, който е толкова близък до човешкия.

„Ние,врабчетата“ е и най-познатата детска книга на писателя, която успява да спечели любовта на читатели от целия свят. Историята на врабчетата е един от най-дълго задържалите се спектакли на сцената на Столичен куклен театър.

    Приветствия в моя блог, читатели!

    „Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода."

  „Ние, врабчетата“ е публикувана през 1968 г. за първи път, написана от гения Йордан Радичков. Това е книга, която независимо в какъв период от живота си я прочетеш, винаги ще откриеш нещо ново. Радичков е българският Екзюпери, а „Ние, врабчетата“ са побългарената книжка за „Малкия принц“. Независимо от късият си обем книжката дълго стои в умът на читателя, особено с толкова запомнящи се персонажи и случки, а пък и поучения. Кой да знае, че Дунав извира от изворите си, нали така?! А това е много важно да се знае, според нашият разказвач Джифф и другите врабчета.

“Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните — това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока за цял живот ще ви държи влага.”

    Разбирам, че като деца, четейки „Ние, врабчетата“, ние виждаме всичко по много по-игрив, закачлив, забавен и чисто по детски начин. Виждаме как врабчетата си играят, както и ние си играехме на семейства, виждаме ги как обикалят из полето, търсейки приключения. Ала като вече по възрастни тези разкази ги виждаме различно. Започваме да разбираме врабчетата като нещо друго, като съвсем други особи, много по-многопластови персонажи. И тогава, именно заради това, осъзнаваме колко много сме пораснали от последния път, когато сме отворили „Ние, врабчетата“.

    „Ние, врабчетата“ не е само весела детска книжка. В книжката има и много тъга. Главата „Птича перушина“ доказва това твърдение. С всяка дума текстът сече дупка право в сърцето на читателя и само безчувствена кукувица не би пуснала дори само една сълза. Всички останали ще си намокрят фльонгите до една от рев. Така, когато човек очаква, че държи лековата детска книжка в ръцете си, остава изненадан от тежестта, с която са наслоени разказите от типа на „Птича перушина“.

    Прочитайки „Ние, врабчетата“, читателят открива цял един нов свят. И когато чака автобусът на спирката или се разхожда тананикайки си някоя песен (защото така никога няма да бъде самотен, ако си носи песен със себе си) и види случайно някое птиче, веднага ще каже „А, това сигурно е Джифф или Пешеходецът и сигурно ме шпионират по най-шпионския начин“ и ще ги остави да продължат да го шпионират, защото знае, че врабчетата го правят най-добре.

    Персонажите в книжката се превръщат в новите ти най-добри приятели за отрицателно време. Всеки от тях си има нещо отличаващо за себе си, с което ти става драг.

"Чир беше точно такъв – ако му кажеш с дума, няма да разбере, а ако го удариш по главата, разбира веднага. Не зная как е при вас, хората, но при нас е така."

    Още от черупката си врабчетата имат индивидуален характер, като със сигурност, когато прочетете книжката, ще припознаете някого познат в тях или пък дори самия себе си. Например, аз мога да се припозная в два персонажа – на Драги ми господине, защото обичам да си мрънкам и да давам акъл, когато не съм доволна, но и на Джифф, защото обичам точно толкова силно, колкото той своята Ю. Тц.

„Тъй както те гледам, Драги ми господине, ти само дето целия свят не си закачил с твоите забележки. Ще го закача и забележка също ще му направя. Никак не ми мига окото!… Той се завъртява да огледа целия свят и започва да му вика отгоре: Ало, драги ми господине, къде си се втурнал така през просото? Но целият свят дори и не поглежда врабеца, ами си гледа своята работа и върви право през просото.“

„Тогава ние, без да разговаряме, се втурнахме към падналата перушина и всеки от нас взе по едно перо, та да го занесе в гнездото си за спомен. Аз също вдигнах едно перо и си мислех по пътя, че всяка сутрин ще го вземам със себе си, за да хвърчим заедно. Но то беше много изстинало, та трябваше да го топля дълго в старото си гнездо. И знаете ли, че когато аз го топля, перото на Ю. Тц. сякаш оживява и също започва да ме топли. В такива случаи го пускам от гнездото и то дълго, дълго хвърчи и играе във въздуха, докато накрая падне на земята.“

    „Ние, врабчетата“ свършва прекалено бързо, защото изобщо не ти се иска да се разделиш с тези забавни и интересни персонажи. Важното обаче е, че дори и [засега] да си кажем „чао“ с тях, те остават с нас и са ни научили на сумати важни врабешки поуки, а ние само трябва да внимаваме да не сбъркаме, защото Драги ми господине веднага ще ни направи забележка. И помнете:

„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“

Полезни линкове:

Книгата в Goodreads
Фейсбук страницата на The Book Pub
Моят книжен Instagram профил

•

Книги, които също ще ви харесат:
Софийски магьосници – Мартин Колев
Град от месинг – С. А. Чаркаборти
Алена кралица – Виктория Айвярд