Ревю на Сапфик (Инкарсерон #2)

Автор: Катрин Фишър

Заглавие: Сапфик (Инкарсерон 2)

Жанр: фентъзи

Оценка: 3,5/5

Бележка: искам трета част! 

 

Ревю за Инкарсерон ТУК

Звездоброецът Фин избягва от ужаса на Инкарсерон, но спомените за затвора не спират да го измъчват. Мисълта, че клетвеният му брат Кийро и Атия са все още вътре и се борят, за да оцелеят, не му дава покой.
Извън Инкарсерон Протоколът поддържа илюзията за един съвършен свят. Клаудия настоява Фин да стане крал, но той се съмнява в собствената си самоличност. Той ли е всъщност изчезналият принц Джайлс, когото всички считат за мъртъв? Или мъглявите спомени са просто плод на въображението му? Можеш ли да бъдеш свободен, когато приятелите ти са пленени? Когато твоят свят е застинал във времето? Можеш ли да бъдеш свободен, ако дори не знаеш кой си?
В Инкарсерон лудият магьосник Рикс намира ръкавицата на Сапфик, която притежава необикновена сила. Образът на единствения човек, успял да напусне пределите на затвора, разпалва желанието на Инкарсерон да избяга от собствената си природа. Направи ли го, ще обрече на сигурна смърт хилядите си обитатели.
Кийро открадва ръкавицата с помощта на Атия, но те дори и не подозират, че тя може да доведе до унищожението на света. Вътре и вън, всички жадуват за свободата. Също като Сапфик. 

 Нека още от самото начало да кажа, че не съм много наясно с мнението си за "Сапфик". Харесах и не харесах книгата. Има много страхотни неща в нея, които продължават "хайп"-а от Инкарсерон, който само по себе си е една невероятна, пълна с динамика книга, но има и няколко недостатъка за Сапфик, от които най-големият е, че книгата остава недовършена и с отворен край. Досега май не съм споменавала в ревютата си, но след тази книга, която ме оставя в пълно неведение дали нещата се оправят, или не, вече със сигурност знам, че не обичам отворените финали. Трябва да знам как свършва историята - добре или зле! А Катрин Фишър най-спокойно ме остави да си скубя косите след последната страница.

 Първо ще започна с това, което не ми хареса и което ме накара да дам 3,5 звезди, вместо 4. 

    Преди да се докосна до книгата, някъде бях чела, че тя завършва с много недообяснени неща, но не вярвах да са чак толкова много и така фрапантни. Най-главният проблем бива решен, разбира се, което е глътка въздух и успокоение, ала веднага след това се появява въпроса "Сега накъде?", когато героите седят в един вече разрушен, но и нов свят, като половината от враговете им са все още живи. Общо взето това е най-главната причина, поради която давам такъв малък брой звезди на книгата. Ако имаше трета част, вероятно биха били повече, но за жалост, няма... а би било толкова хубаво.

    Също така ми се стори, че няма толкова динамичност колкото имаше в Инкарсерон. По-голямата част от действието се развива в двореца, където нещата не са толкова интересни, липсва сложността, която я имаше преди. Тук бих казала, че динамиката е  по-скоро на приливи и отливи. Усеща се как нещо голямо се задава, а веднага след него има моменти на кратко утихване, но понеже книгата се чете бързо, това лесно се пренебрегва.

     Сега към нещата, които харесах. Корицата е много красива, повече ми харесва от първата, а най-хубавото е, че от брокатът по заглавието не се отрони и прашинка! Относно самата история и развитието й мога да кажа, че макар и не с толкова заплетен сюжет, тя все върви нанякъде. Никъде няма момент, в който героите да се заседят на едно място.

 Личи си и това, че авторката е искала да наблегне на повече детайли, които е пропуснала в първата книга, за да развие света на затвора и на самите герои. Например, Катрин Фишър показва Атия и Кийро в различни случки, където разбираме повече за тяхното мислене и техните характери. Допреди "Сапфик" не бях осъзнала каква загадка ми е била Атия, а тя се оказа доста силен персонаж с желязна воля. Обръща се внимание и на самия Инкарсерон, но ще спра дотук и ще ви оставя сами да откриете какъв е той. 

 За съжаление, в нито една от двете книги не попаднах на романтични отношения между когото и да било, въпреки че има много удобни случаи за това. Много лесно Фишър е могла да се възползва от скритото напрежение между героите и да създаде още едни взаимоотношения, които щяха да достигнат до много повече читателски сърца. И може би това е второто по големина нещо, което куца в книгата настрана от недовършения финал.

 Все пак книгите "Инкарсерон" и "Сапфик" си струват! Особено първата книга лесно може да си поиграе с читателя чрез своите трикове и залъгвания. Но със сигурност втората книга е по-слаба, което малко ме разочарова. След силния финал на Инкарсерон очаквах повече, а и наистина ми липсваше романтичната нотка.  

Благодаря ви за вниманието и не забравяйте за моите книгоразделители от ТУК! /може да видите един на снимката най-горе в ревюто/

 

Continue reading Ревю на Сапфик (Инкарсерон #2)

Притеснява ме светът...

Привет, читатели!

 Не знам какви чувства е предизвикало заглавието у вас, но наистина се притеснявам за и от света, по-точно от хората и накъде върви всичко. От много време наблюдавам и анализирам тези около себе си, а и когато си свикнал да анализираш книги, това го правиш почти автоматично и с всичко друго, търсиш улики и причини навсякъде, опитваш се да разгадаеш загадката. Е, загадката, която искам да разгадая е "защо всичко се влошава?" както и още няколко от този род. Ще ви споделя как се чувствам сред връстниците си в училището ми най-вече, защото от там имам най-големи наблюдения. 

 Не изясних много за какво ще иде реч в този пост, но това е защото ми е трудно да го направя. Нека да кажем, че ще бъде от сорта на рубриката ми "дискусия", в която ще споделя с вас едни мои много разхвърляни и каращи ме да се чувствам зле мисли главно относно хората около мен, тези, които срещам всеки ден, както и за тези, които наблюдавам. Това включва не само връстници, а и по-млади, нека ги наречем "моето поколение" и тяхното поведение, отношение и разбиране за света и общността. 

Ето как протича животът ми в една средно голяма гимназия в обикновен град и какви са моите наблюдения:

 Аз съм ученичка в дванадесети клас и никога не съм била от тези деца в училище, които ще ги видите да се разхождат по коридорите и да се поздравяват с всички и да познават всички, да бъдат център на внимание. Да кажем, че съм от типа "сдържани" деца, които винаги са били близки само с една малка групичка, предпочитат да си седят вътре по време на междучасие и да четат, понасяли са щипка тормоз по някое време от живота си, имали са неща, които ги е било страх да кажат по незнайно какви причини... и от опит са научили да преценяват с кои хора да се занимават и с кои не. Когато бях може би седми клас, започнах да обръщам внимание на много неща около себе си и изобщо хората, наблюдавах и преценявах, започнах да изграждам личността си. Да, бих казала, че именно в седми клас започнах съзнателно да преценявам каква искам да бъда и така опитвах какво ли не, независимо дали то беше добро за мен, или не. В последствие обаче си изградих ценности, които за нищо на света не бих заменила, такива като: чудесни отношения със семейство, приятели и познати; много и полезни навици; създадох си идеали, към които да се стремя, както и мечти, които да следвам. Учех и все още уча, разбира се, обогатявам своята личност и се интересувам от много теми. Мисля за бъдещето и искам да се развивам, винаги съм любопитна към неща, които не зная и търся такива.

 И това, което съм сега, ми пречи да бъда като мнозинството. Не знам дали нещо аз бъркам, или просто съм различна, но освен малката ми групичка от драги приятели, просто не мога да се впиша сред останалите, камо ли да ги разбера. Беше много по-лесно, когато всички бяхме деца, светът на големите, в който навлизам постепенно, изобщо не ми харесва.  

 Забелязвам, че все повече и повече деца (подчертавам деца) започващи от пети клас и стигащи до хора на моята възраст, които не се стремят изобщо да правят тези неща, които изброих по-горе за себе си. Не казвам, че трябва да бъдат като мен, имам предвид, че те не се стремят към това да се изграждат като личности, а се опитват да копират чужди такива, а да не говорим заобогатяване на личността. Вероятно пети клас е прекалено крехка възраст, за да знаеш какво искаш в живота, но според мен тя все пак има някаква важност в ориентирането. А и след като нещо тръгне по един начин, е трудно да се обърне. Тогава се полагат схващанията за света, за хората и живота, за важните неща и за тези, които не са толкова важни, за възпитанието и обноските, за нагласата за всичко. А масовата нагласа за всичко според мен е малко сбъркана. Като започнем от това, че още от смешни възрасти децата ругаят, само защото нещо напълно маловажно ги е подразнило (а представете си какво става, когато стане нещо сериозно, което не им "изнася") и стигнем до това осемнайсетгодишни да ги интересува повече това да изградят имиджа си на някаква важна личност и да бъдат "готините", отколкото това с какво ще се занимават през целия си живот след като минат още няколко месеца и свърши броенето до дванайсет. Агресията, обидите, налагането на воля и какво ли още не, са пороците, които виждам все повече наоколо. 

 Сега, разбира се, не искам да изкарам себе си като някой напълно непорочен човек, и аз имам своите недостатъци. Обаче ме плаши в какъв свят ще живея след време. Плаши ме, че всичко върви към злобата, завистта и техните производни. Вероятно чета прекалено много книги и имам едни прекалено приказни представи за света, но имам и чувството, че не трябва да е така.

  Знам, че винаги е имало злобни хора, ала не мислите ли, че припознавате такъв почти във всеки срещнат? Все повече хората стават злобни. Вече много пъти казах думата "злоба", но ето за какво говоря:

Объркал си кабинета в училище, в стаята вече има други ученици и те те гонят с възгласи "аре изчезвай...!" "махай се, ...." като на многоточията има неприятни назовавания. Случка, случвала се много пъти. 

Дете изпуска нещо на пътеката в автобуса, отзад ругаят, защото се бави докато го вдига от земята.

Избиването на агресия, когато кажеш нещо на някого, което не му се нрави.

Желанието да ти направят мръсно, само защото ги дразниш по някаква причина, например, че съществуваш. Това така ли трябва да бъде? 

 Аз съм супер позитивен човек, който не може да вирее в такива среди, затова винаги бягам от тях, ако имам възможност. Никога не бих си позволила да се отнеса зле към човек, когото не познавам, камо ли да го наругая. Винаги помагам на търсещите моята помощ и уважавам всеки. А някои без да те знаят и познават дори, когато само ги погледнеш, вече брадичката им е по-висока от теб и се имат за повече. Това е ужасен свят.  Но е нещо, с което осъзнавам, че така или иначе ще трябва да свикна да живея...     

 

 Какво още ме плаши? Ами това, че ако не се държиш като масата, ти веднага ставаш аутсайдер, а все повече хора не искат да бъдат аутсайдери и се стремят да се впишат. В моя случай, за да се впишеш трябва да завършваш всяко изречение с нецензурна дума, да ходиш всяка седмица в клуб какъвто-му-беше-там-номера, да слушаш чалга и да знаеш текстовете на песните до една, да казваш "за кво да уча, като мога да препиша", да не ти пука за каквото и да било, да не искаш да чуваш за седене вкъщи в събота вечер и да правиш нещо любимо сам за себе си, защото не е "готино", а ако отидеш някъде със семейството си - си смотан и тн. Не знам откъде дойдоха тези "идеали", така непонятни за мен.

 А докато всички се опитват да се впишат във всичкото това, пропускат много важни моменти. В опита си да бъдат такива, тези хора пораснаха прекалено бързо още преди много време. Забравиха, че именно от тези години им зависят много неща в бъдещето им. Не осъзнаха, че сега е моментът, когато ще имат достатъчно време на разположение, за да положат основи за живота си, като например, да научат език, да се ориентират какво искат, да разберат в какво са добри и да наблегнат на това... а не да разчитат на връзки, за да се уредят на работа, например. Да, всеки казва, че това си е за тях, защо да те е грижа, че не учат или не се интересуват от нещо, ама нали те ще са хората, които ще пораснат и ще представляват обществото, в което ще живея и аз и всички? Аз не искам да живея в такова общество.

 Не знам дали това се е събирало с годините и сега е дошло моментът, в който да се почувствам толкова потисната, че да имам желанието да напиша това. Знам, че някои може да се припознаят в описанията ми по-горе, но честно казано се съмнявам, че те се интересуват от книжни блогове и дълги чувствени статии. А и да прочетат, надявам се да се замислят.

 Рядкост е да откриеш хора, които да ги интересува същото като теб - литература, изкуство, култура, светът като цяло. А аз почти не съм срещала такива, които са по-млади от мен. Говоря все още за училището си, не знам как е (било) при вас, надявам се, че не е така. Иска ми се като се сблъскам с живота след съвсем малко повече от половин година и се махна от гимназията да попадна на нещо различно. Да попадна на хора, на които им пука и не са безразлични. Но малко се съмнявам, честно казано...   

 Може би се чудите защо пиша тази статия в книжен блог. Предполагам, защото няма къде другаде да я споделя. Тук има много хора, които харесвам и се радвам, че намерих, дори и да не комуникираме пряко. Само от това, че съм част от една такава общност като книжните блогъри, ме прави по-спокойна, защото четящите хора често са хора, с които искам и мога да общувам. Книгите са знак, че човекът се интересува от едно важно нещо като изкуството на литературата, което само по себе си допринася за редица други неосъзнати на пръв поглед неща. Литературата ни учи на правилното и грешното, на доброто и злото, но не мисля, че сега е нужно да изяснявам какво правят книгите с хората.

 Дразня се дълбоко и от грешните представи на хората около мен, че все някак ще избутат и ще успеят. Да, има късметлии, които може и от веднъж да преуспеят в живота и всичко да им се нареди и, да, вероятно и аз нямам перфектното мислене, но знам едно. Започва се с малко и се гради постепенно. А това е трудното. Трудно е да мислиш и за другите, трудно е да се трудиш, но накрая се отплаща. Има време за всичко, ако го осъзнаеш когато трябва. Така е правилният начин. 

 Много се чудих дали трябва да публикувам тези редове и да ги споделя със света. Знам, че някои ще ме разберат... други ще ме опровергаят. Но това е част от истината. Виждам, че част от обществото се превръща в един злобен персонаж, който винаги ще гледа първо да му е добре на него си, да му е лесно и да не се поти, ако може да не си прави труда за каквото и да било, да бъде важен и да е красив, със скъпи дрехи и готин инстаграм фийд. 

Хората са с различни идеали, знам това. Знам и, че едни идеали са по-правилни от други, но не знам и в този момент се чудя защо толкова ме е грижа дали даден човек ще избере правилните...  не знам защо просто не изкореня притесненията от ума си и не ги оставя, както се казва, да си трошат главата. Искам да не ми пука, ама като знам, че по някое време този човек ще осъзнае, че не е било важно да бъде от групата на "готините", а да бъде себе си и да го е грижа за това какво става около него, че е могъл да бъде полезен и на себе си и на другите, ми става още по потиснато, защото този човек ще се чувства ужасно, той няма да може да се върне назад. Жал? Може би. Както например се чувствам, когато в книгите героите осъзнават грешката си, но вече е прекалено късно. 

 Не знам дали се разбира цялостната мисъл на написаното горе. Това са едни мои разхвърляни мисли, които често ме навещават и смущават относно хората, които не се осъзнават, които живеят лесно, безгрижно. Аз винаги се притеснявам за нещо или някого, мисля винаги за това как ще свърши нещо, какъв ще бъде резултатът. Иска ми се да можеше и аз да не се интересувам от каквото и да било и да ми е весело и просто да си живя с мисълта, че все нещо/някой ще ми помогне, но до къде ще стигна?

 Благодаря ви, ако сте останали до края на това дълго лутане между размислите ми и много ми се иска да чуя вашите изказвания. Наблюдавате ли подобни неща около вас и като цяло? Страх ли ви е от това в какво ще се превърне утрешният свят? 

Continue reading Притеснява ме светът...

Пътуването ми до Седемте кралства или още - Ревю на Игра на тронове.

Автор: Дж. Р. Р. Мартин

Заглавие: Игра на тронове (Песен за огън и лед)

Жанр: фентъзи

Оценка: 5/5

 

С шеметния си бяг от скована в жесток студ страна към земи на вечно лято и охолно безгрижие, ИГРА НА ТРОНОВЕ е сказание за владетели и владетелки, воини и чародеи, наемни убийци и незаконородени претенденти за власт, появили се във времена на мрачни поличби. Сред заговори и коварства, трагедии и вероломство, победи и насилия, съюзници и врагове, съдбата на Старките виси на косъм и всяка от страните се бори за победа в най-смъртоносния конфликт: Играта на тронове.

 Ето, че и аз стигнах до тази книга. След като почти цяла година гледах сериала в малкото свободни часове, които имах, сега намерих време и за шедьовъра в съвременното фентъзи, а може би и една от най-добрите книги за всички времена. Ще започна ревюто си с това, че преди да се докосна до "Игра на тронове" бях чела какви ли не отзиви, включващи цяла дъга от "уникална книга" до "дори не я довърших". Както винаги казвам, трябваше да се уверя сама дали ми харесва и именно това направих, а чувството, което изпитвам пет минути, след като затворих книгата, е смесица от удивление, възхищение и какво ли още не в гамата на тези двете, включително и чувството, че не знам какво да правя с живота си. "Игра на тронове" взе цял месец от времето ми за четене, но определено не мога да намеря нищо относно самата история, за което да се оплача.

 Най-впечатлителното в тази книга е, че независимо от множеството различни герои и персонажи, всеки един от тях привлича вниманието ти, а стилът - силно завоевателски към читателските сърца още от първата страница - си стои строго стегнат в една мяра и не изневерява дори с едно изречение. А сюжетът се развива с всяка изминала страница в интригуващи сплетни и винаги те оставя с нетърпение да се върнеш и да продължиш четенето си.

 За човек, който винаги прави съпоставки между екранизация и книга, не мога да пропусна този път, просто защото сериалът е толкова известен и именно той ме накара да се докосна и до книгата. Жалко, че нямам втората част под ръка...

 Сериалът и книгата (съответно първи сезон и първа книга от поредицата) до голяма степен се припокриват, но, разбира се, не мога да кажа, че няма разминавания. Но те не ме карат да не харесвам едното или другото, а напротив. Това, което го няма в книгата, го има в сериала и обратното. Според мен двете се допълват взаимно и един фен единствено може да се наслаждава на това. Пример ще дам с детайлите, например. Да, Дж. Р. Р. Мартин не пропуска да опише каквото и да било, ала сериалът допълва с неща, които не са казани в книгата, и някак си усещаш, че трябва да бъдат именно такива. Това са пейзажите, облеклата, държанието на героите и тн. Според мен захванеш ли се с едното, не може да минеш без другото, ако искаш да научиш всичко за Седемте кралства и интригите в него.  

 Сега, ако за първи път ще четете книгата и изобщо ще се запознавате историята, трябва да ви предупредя, че в началото може да бъдете малко объркани. Има много имена на много герои и половината от тях умират до средата на книгата, но не се безпокойте, защото винаги се появяват нови. Та, моят съвет е първо да се запознаете с екранизацията, защото (давам пример със себе си) ако не бях изгледала всичките сезони, щях да се лутам между "Сега този Роб краля ли беше, или пък беше Робърт?" и "Тия защо са с еднакви имена?" сигурно до към средата на книгата. Така, като вече знаех кой - кой е, беше лесно да се насладя на ставащото още от началото. А ако си мислите, че няма смисъл да четете книгата, защото сте гледали сериала, то се лъжете, по-горе обясних защо.

 Впечатли ме също и начина на изграждане на самите персонажи. Книгата сама по себе си е разказана от перспективата на няколко от главните герои като Джон, Денерис, Санса, Едард и други. Може би тук е мястото да вмъкна, че обожавам Аря! Авторът определено знае как да сложи думи в устата на героите и диалозите са толкова сполучливи, че ме карат да се чудя как изобщо съм смятала които и да било диалози от всичките книги, които съм чела досега, за сполучливи. Може да е малко пресилено, но искам да изразя възхищението си. В тази книга всичко си е на място, а отношението, което авторът те кара да си създадеш към героите е двуполюсно, без средна възможност - или ти е драг даден герой, или го мразиш от дъното на душата си.

    В началото казах, че нямам никакви забележки към самата историята, но имам една техническа такава към българското издание. Не знам доколко другите читатели обръщат внимание на това, а и аз нямам оригинал пред себе си, за да сравнявам, но базирам знанията си на сериала. Става въпрос за превода. Дразнех се, че Wall става "Вал", Khal и Khaleesi стават Хал и Халееси (на англ. го произнасят Кхал и Калийси), Cercei (Серсей) стана Церцей и други такива. Пак звучи добре, но като вече бях свикнала с автентичните произношения и ми беше дразнещо като го прочета. Все пак, проблемът с превода стига само до имената, а за останалото важи същото, което казах и за стила на писане - уникално! Дори диалектите са доизпипани. 

   

 "Игра на тронове" със сигуност ще се хареса на всеки заклет фентъзи нърд с този нюх на Средновековие, рицарски битки, крале и кралици, подлости, желание за власт и малко магия. Защото какво е един фентъзи роман без магия? А и най-важното - драконите! Мога да седя тук цял ден и да ви убеждавам защо трябва да прочетете книгата, но все пак трябва да сдържам ревюто си кратко, за да не ви отегча. 

 Препоръчвам ви този уникален роман, който ще ви напълни душата, ако сте такива фенове на фентъзито, какъвто съм и аз. За жалост аз съм фен и на много други жанрове, за да смогвам с всичките книги/филми/комикси, които искам да прочета, но се старая. А ако имате възможност да четете книгата в оригинал, го направете без да се замисляте.

Благодаря ви вниманието и се обличайте топло, защото... Зимата иде!

Continue reading Пътуването ми до Седемте кралства или още - Ревю на Игра на тронове.

Затворът говори... Ревю на Инкарсерон

Заглавие: Инкарсерон

Автор: Катрин Фишър

Жанр: фентъзи

Оценка: 4/5

Бележка: той винаги наблюдава... 

 

   Представете си огромен затвор с дълги коридори, метални гори, изоставени градове и пресъхнали морета. Затвор, замислен от Мъдреците като идеален свят, в който човечеството да разгърне пълния си потенциал.
Представете си Инкарсерон.
Но нещо се обърква и екпериментът се проваля. Инкарсерон се превръща в затворена система, в която нищо не може да проникне или да напусне.
Спомените на седемнадесетгодишния Фин са заличени, но той притежава необикновената дарба да вижда звездите. Виденията му разкриват тайните на Инкарсерон и му посочват пътя за бягство. Придружен от клетвения си брат Кийро, мъдреца Гилдас и вярната Атия, Фин поема из огромния лабиринт на затвора. Необикновен кристален ключ с холограма на орел ще им помогне да открият изхода.
Извън Инкарсерон свръхмодерни технологии поддържат илюзията, че животът от седемнадесети век не се е променил. Красивата Клаудия, дъщеря на директора на затвора, е принудена да се омъжи за своенравния син на кралицата. Клаудия е готова на всичко, за да избяга от златната си клетка.
Представете си неспирна борба за оцеляване, седем пръстена с животи, летящ кораб и стена на края на света.
Можете ли да си представите невъобразимото?
Можете ли да си представите Инкарсерон? 

 Инкарсерон не е като другите фентъзи и YA романи, които напоследък превземат библиотеките на читателите. В него я няма онази луда тинейджърска любов, която винаги завършва щастливо. Няма я силната женска роля. Няма ги онези мигове, когато главният герой е изправен пред препядствие, и го превъзмогва без проблем. В тази книга всичко е срещу главните герои. Дори самият Инкарсерон - нещо, което сами ще трябва да определите за себе си какво точно представлява...

 

 "Инкарсерон" ми хареса поради много причини. Ала най-вече, защото не е плоска история, а обратното - сложна и заплетена, пълна с мистерии и провокации. Самата книга е изпипана до последния детайл. В началото, когато хванах книгата в ръце за първи път и прочетох анотацията, си помислих, че тя едва ли не издава всичко в нея. Според мен анотацията не е съставена по най-добрия начин, но това е друг въпрос. Та, оказа се, че всичко е много по-сложно, отколкото ни казва гръбчето на книгата. Както виждате, не съм дала пълни пет звезди, но това да не ви спира изобщо, защото Инкарсерон си заслужава.   

 

 В началото ми беше много трудно да проследя какво се случваше, но това е, защото авторката не си губи времето с обяснения, а направо хвърля читателя "в дълбокото". Затова първоначално е трудно да схванеш кой какъв е, какво точно е Инкарсерон, откъде идват героите и какви са целите им. Но веднъж да ти стане ясно (вероятно след първите 20-тина страници) и вече няма да можеш да се откъснеш от историята. Интригата веднага се показва и всичко се заплита, усложнявайки всичко и поставяйки улики, които по-късно само ще покажат колко умело се е справила авторката. Самият начин, по който е написана книгата е впечатляващ. Хем е сложен и детайен, хем се движи лесно. Никъде няма забавяния и героите винаги са в движение. 

 Обаче забелязах няколко отделни момента около края, които не ми се понравиха. Като цяло финалът лично на мен ми се стори прибързан и не чак толкова изненадващ, колкото очаквах да бъде. Самото разкритие за Инкарсерон, което няма да ви издавам какво е, ми беше пресилено. Наистина не го очаквах, признавам. Но ми се струва не на място. И именно финалът е едно от нещата, които ме спряха да дам пет звезди.

 Иначе ме впечатли цялата сложност на историята и на света в нея. Катрин Фишър има такъв талант, че да ти разказва за своя измислен свят не чрез наблъскани с обяснения параграфи, а чрез самото развитие на историята. Така, без да се усещаш научаваш повече за света на Клаудия, на Фин, както и за самия Инкарсерон. Учиш заедно с героите и същевременно търсиш и отговора на загадката. Смятам, че това е най-добрият начин да се задържи вниманието на читателя.  

 Относно героите не знам какво да кажа... те са обичайните за този жанр - протагонисти и антагонисти, плюс второстепенни герои. Не бих казала, че на тях им се обръща особено внимание, поне такова чувство остави в мен "Инкарсерон". В сравнение с други книги не са нещо впечатляващо, например. Отношенията им също не са на първо място. И както споменах, няма я онази любовна триъгълна връзка между момичето и двете момчета, която определено имаше почва за развитие тук. По принцип бих казала, че такова нещо ми липсва и искам да го има, но точно в тази книга то няма място. Ако присъстваше, би пречила на всичко останало и щеше да го замъгли. Затова оценявам персонажната система и техните отношения с нещо по средата. Личи си, че Фишър е искала да наблегне повече върху самата история и се е справила добре. 

 Книгата има много нюанси, всеки от които развит и обработен до съвършенство. Личи си, че е положен труд в тази истоирия, както и желание за съвършенство, което за жалост, затворът не е могъл да достигне и така бих казала, че придава нотка на чувството за зъл изкуствен интелект, който заплашва да убие вкичко и всеки изпречил се на пътя му. Със сигурност този нюанс, макар и за кратко, ми допадна, защото добави още малко напрежение в историята.  

 Препоръчвам Инкарсерон на онези от вас, които не обичат историята да им предоставя всичко наготово, а да ви го разкрие чрез улики и намеци. Да ви накара да мислите и да предполагате, защото това прави Инкарсерон, залъгва ви. Също, ако ви е писнало от лигавите романси във фентъзи книгите, то тази ще ви хареса и заради това. В нея няма такова нещо. Също така, някои неща са очевидни, да, ала други дори няма как да ги предположите и именно те ще ви дават инерция да четете още и още. Със сигурност ще прочета и продължението - "Сапфик", което още със заглавието си обещава нещо интригуващо. 

Благодаря ви за вниманието!

От снимката:
Книгоразделители от ТУК
Ревюто за Сапфик предстои...! 

 

Continue reading Затворът говори... Ревю на Инкарсерон

Книжни препоръки за есента!

Привет, читатели!

Кой друг, ако не октомври, да е най-есенният месец от годината? Всичко е в кафяво, оранжево и червено (с малко жълто) и ви се иска да сте си вкъщи и да четете или пък да си направите един маратон на "Властелинът на пръстените". (Ах, колко искам!) Днес съм ви приготвила един списък с книги, които много си отиват на есенното време отвън. Подбрала съм заглавия, които да паснат на всеки. Има тийн заглавия, хорър, любовни и фентъзи. Така че да се залавяме за работа!

Хорър и трилър.

То.

Кой друг ще е във списъка за хорър и трилър, ако не Стивън Кинг? "То" е едно сериозно четиво, но определено си заслужава. Не знам друго по-подходящо време за четене на "То" освен сега. Не бих казала, че има толкова много страшни неща в книгата, но пък определено вдъхва напрежение. Ето ЛИНК към моето ревю.

Домът на мис Перегрин за чудати деца. - Рансъм Ригс.

Книгата, бих казала, че й отива да е в жанра "хорър". Особено, ако първо си гледал филма и онзи образ на Сенките вече не може да се изтрие от главата ти. Не можете да отречете, че не е типично есенна книга. РЕВЮ.

-----------------------------------------------------------

Фентъзи.

Трилогията ПолуЛош - Сали Грийн

Действието се развива в Европа, а не в Щатите, което е добро като за начало. Препоръчвам ви тази трилогия, защото става въпрос за едни по-необикновени магьосници, които лесно зарибяват читателя.

Очите на дракона - Стивън Кинг.

Да, още нещо на Кинг, но пък аз много харесвам тази книга. Слагам я в списъка си, защото около това време на годината ми се приисква да я препрочета. А и не е особено популярна, все пак е доста старичка, затова малко реклама ще й дойде добре. За съжаление, нямам ревю за нея. Само ще спомена, че ми е една от любимите и именно тя ми отвори вратата към четенето.♥ 

Истории от Академията за Ловци на сенки - Касандра Клеър

Тази книга е съставена от разкази за различните приключения на Саймън в Академията. Разказите се четат лесно, а стилът им не може да отстъпи на този в другите книги на Касандра. Пленяващ, напрегнат и интересен, както винаги.  

Хари Потър - Дж. К. Роулинг

Все още се изненадвам, че има запалени читатели, които не са чели тази класика. (Да, за мен Хари Потър си е класика!) Но дори и да сте чели книгите, не пречи да ги препрочете, дори само една от тях. Просто времето е перфектно за едно пътуване до Хогуортс, не мислите ли?

Любовни книги.

Забравена истина - К. А. Тъкър.

Тази книга не мога да не я включа. Историята има много различни жанрове, примесени в нея, както и различни теми. Има мистерия, трилър, романтика, а самият факт, че е намесена и руската мафия, прави историята още по-добра. Сигурна съм, че ще ви хареса! РЕВЮ

Девети ноември - Колийн Хувър

Още сме октомври, но и ноември ще дойде. А дотогава ще искате да сте прочели тази книга. Ще разберете защо. РЕВЮ

Чарлс Стрийт 44 - Даниел Стил

Стийл винаги е била сред авторите, които харесвам. Стилът й не е от най-любимите ми неща, но пък историите й са страхотни. Още препоръчвам от нея и книгата "Семеен албум", която наистина ще ви разплаче и ще си поиграе с чувствата ви. РЕВЮ 

 Това са книгите, които ви препоръчвам за есента. Да, доста разнообразен списък, но се надявам да има по нещо за всеки. А и никога не е късно да се пробва нещо ново! Мога само да ви гарантирам, че всичките книги, изброени по-горе, са ми въздействали дотолкова, че да искам да накарам и други хора да ги прочетат.  

Пожелавам ви уютна есен и доскоро!

 

Continue reading Книжни препоръки за есента!