Както и в първата книга, тук историята също е разделена на нощи. Всяка нощ от Каравала е различна и все по-объркваща. Може да си помислите, че 350 страници са много за действие, развиващо се в пет каравални дни и най-вероятно би било скучно, но не е така, и дори обратното - действието е бързо, динамично и обсебващо. Кара те да четеш още, защото искаш да разбереш какво ще се случи. Така се чувствах особено при последните 100-тина страници, които дори не усетих, че съм прочела, докато в дясната ми ръка не останаха само два листа.
Като заговорих за последните два листа... хубавото е, че ще има и трета част! А лошото е, че краят на Легендата е прекалено дразнещ със своята крайна недостатъчност. Всичко свърши прекалено бързо и с очевиден cliff-hanger!
Обаче нещото, което ми направи впечатление и в предишната книга, е стилът на Стефани Гарбър. Много е необикновен и цветен. В хубавия смисъл, защото буквално всичко си има цвят и мирис. Тя описва всичко по най-неочакваните начини и най-изненадващото е, че читателят си го представя по точния начин. Например това, че въздухът мирише на звезден прах и тайни в нощта на Каравала. Така цялата книга лъха на магичност и мистерия... Официално този стил на писане става един от любимците ми!
Ако сте чели „Каравал“, то със сигурност сте забелязали, че лавната героиня не е от най-разумните. Да, и мен ме дразнеше това, особено неопитността й и да ви предупредя – нещата тук не са по-различни, защото Тела (която е в главната роля тук вместо Скарлет) е също толкова неразумна и взима решенията си по най-несмисловия начин, също като сестра си.
Определям книгата по жанр и малко като мистерия, защото и този път авторката ме обърка тотално. И макар тя да ни показа отговора на най-задавания ни въпрос (няма да ви издавам кой е той) някъде към средата на книгата, аз не посмях да го приема. Очаквах да е някакъв камап за читателя. Особено след като в „Каравал“ Гарбър така ни изиграва, че да не знаеш да се смееш ли, да плачеш ли. Харесвам, когато в книгите има такъв нюх на непредсказуемост, която да оспорва всичките ми очаквания за развитието на сюжета.
Направи ми и впечатление, че този път не се набляга толкова на самата игра, колкото на чувствата на Донатела и мисията ѝ. В първата книга имаше много повече моменти, в които трябваше да отгръщаш и да погледнеш нарисуваната карта, или пък да търсиш знаци и улики в разговорите със случайните герои. От самото начало си личи, че този път играта е направена единствено и специално само за един човек. Така че от тази страна, книгата се различава от предишната.
Препоръчвам я с две ръце на всички, защото книгата ще ви накара да потръпнете от вълнение! А, да, за малко да забравя! В предишното си ревю за Каравал не бях особено сигурна кой е моят любим герой. Ала сега вече знам и той е Данте! Ще видите, че и вие ще го харесате, но няма да ви кажа защо, а ще ви оставя сами да разберете.
Бележка след прочитането на третата книга: Данте все още ми е любим герой, ха-ха.
0 коментара:
Публикуване на коментар